Освил потропа с пръсти по масата и се намръщи. И още.
— Кин Шипвир не за пръв път привличат вниманието на столичното правораздаване, между другото. Но не виждам връзката.
— О? — каза Пенрик. Опитваше се да си представи, безуспешно, как Уеджи и неговата стройна съпруга са влезли в полезрението на властите. — Какво, хванали са го да краде книги?
Освил примигна, после каза:
— Не. Не сегашният барон. Предшественикът му. Негов чичо. Обвинен беше, че е бутнал съпругата си по стълбите по време на семеен скандал. Жената си счупила врата и починала на място. Преди две-три години. Така и не се стигна до присъда, защото обвиняемият избяга в чужбина. С известно закъснение съдът все пак реши титлата и имуществото да му бъдат отнети в полза на племенника му. Явно не са искали да оставят собствеността без управление. Май чух, че старият барон междувременно починал, но може и да бъркам. Всичко това е от втора ръка, между другото. Не съм работил по онзи случай. Никога не биха ми го възложили, предвид статута на замесените.
— Чичото, явно вече на възраст, едва ли е бил в добро здраве и добър стрелец, как мислиш?
— Не знам. Но фактът, че е на хиляда мили оттук, или мъртъв, и че не е известно да е имал каквито и да било взаимоотношения с просветена Магал, ме кара да приемам тази хипотеза без особено вълнение.
— На теория е възможно да се е върнал от чужбина — подхвърли Инглис. — Не и ако е мъртъв, разбира се.
— Мм. — Освил погледна Пенрик. — Би ли дошъл с мен при кин Шипвир тази вечер? Ще ми се да се възползвам от титлата ти.
— Коя? — попита той. — Просветен? Свещен? Магьосник?
— И от тези също, но имах предвид лордската ти титла. Тоест… — Освил се изкашля смутено. — Споменавал си, че баща ти е бил барон, Пенрик, но не и дали майка ти е била баронска съпруга.
Хората редовно свързваха принадлежността към ордена на Копелето с извънбрачен произход и много често бяха прави в предположенията си, така че Пенрик не се засегна от въпроса на Освил.
— О, определено, макар че в момента е баронска вдовица. Седем деца сме, три сестри, трима братя, и накрая аз — изтърсакът.
Освил кимна.
— Ще стигне да влезем през вратата. При това не през слугинския вход. Лордовете понякога са, хм, неотзивчиви, освен към най-старшите храмови следователи, които на свой ред са с аристократичен произход.
— Аз пък си мислех, че като служител на храма, ти е отворена всяка врата.
— Уви, не. — Освил замълча и присви очи. — Защо, на теб навсякъде ли ти отварят?
За това Пенрик никога не се беше замислял.
— Аз… още не съм пробвал всички врати.
Освил изсумтя и стана.
— Е, да видим дали тази ще ти се опре.
Градската къща на кин Шипвир се намираше доста встрани от кралския дворец, по-далече от снощното имение и на една по-тясна улица. Сградите тук бяха по-скромни, макар и по-нови, от същия дялан камък, който масово бе заменил голяма част от по-ранните дървени постройки в столицата, изгорели при пожар или съборени и построени наново от собствениците си. Младият барон явно бе достатъчно гостоприемен, ако се съдеше по двата светилника при входа, запалени в ранната вечер, и портиера, който стоеше между тях.
— Просветен лорд Пенрик кин Джуралд от Мартенмост идва при барон кин Шипвир по спешен храмов въпрос — каза Пенрик на въпросния служител, спомнил си наставленията на принцесата-архисвещена. — И колеги. — Уви, не беше останало време да се отбие в стаята си и да се преоблече в белите дрехи с ширитите на рамото, които служеха вместо визитна картичка. Но портиерът, след като прецени с поглед омачканите му цивилни дрехи и много по-спретнатите одежди на Сивите сойки, бе така любезен да ги въведе в коридора, вместо да ги остави на стъпалата отпред, и отиде да провери дали господарят му е у дома за тази странни посетители. Хлътна през една врата в централния коридор и много скоро се върна.
— Насам, просветени… — започна той, а щом ги въведе през прага, добави: — Просветен лорд Пенрик, милорд. И колегите му.
Влязоха в приятна библиотека с голямо писалище, отрупано с документи и счетоводни тефтери, зад което седеше техният домакин и обект на разпит. Маслени лампи и стенни свещници прогонваха вечерните сенки и стопляха стаята дори без огън в камината. Очите на Уеджи, уголемени от лещите на очилата, се разшириха допълнително при вида на „колегите“.
— А, да. Всичко е наред, Йонс. — Стана от стола си и заобиколи бюрото да посрещне Пенрик прав, като равен равен.
Пен ги представи подобаващо. Уеджи реагира с любопитство и известно недоумение, но нищо повече. Покани ги да седнат на две тапицирани пейки една срещу друга пред студената камина. Портиерът пренесе стола на господаря си от писалището и Уеджи също седна. Пенрик любезно отклони поканата да пийнат нещо освежително, след което портиерът излезе. Пенрик и Освил, седнали един срещу друг, се спогледаха. Освил мълчеше и Пенрик го подкани с жест. Дознателят си пое дълбоко дъх, сякаш ще се хвърля в дълбоко езеро.