— И да не е замесен пряко, възможно е да знае нещо за убийството — подхвърли Освил.
Пен отново се сети за теорията как жената е станала жертва на ловен инцидент, защото някой я е взел за елен в тъмното.
— Ако Трюх простреля някого случайно, защото го е взел за животно или за бракониер, дали ще избяга, или ще докладва, как мислите?
— Вероятно би докладвал по-скоро, макар че… Да разбереш, че си убил храмова магьосница, може да стресне всекиго. — След миг повтори: — Всекиго, наистина.
— А дали е достатъчно добър стрелец? Да уцели толкова точно с две стрели от такова разстояние? — попита Освил.
— Ами, да, но… — Уеджи вдигна умърлушено рамене. — Много мъже притежават нужното умение. Покойният ми чичо например.
Или самият Пен, в този ред на мисли. Но да го можеш още не означава, че си готов да го направиш, помисли си той. „Необходимо, но недостатъчно условие“, биха казали преподавателите му от семинарията.
Уеджи продължи:
— Чичо Халбер беше страстен ловец и владееше до съвършенство всички мъжки спортове. Езда, борба, каквото се сетите.
— Какво точно се случи с него? — попита Освил.
Уеджи се изненада.
— Не знаете ли? Мислех, че всички знаят.
— Само в най-общи линии. Не съм работил по неговия случай, а колегите, натоварени с разследването, са били длъжни да запазят поверителност.
„Обаче са клюкарствали на воля, бас ловя — измърмори Дез. — По коридорите на палатата си. Дори служителите на Бащата не са толкова сдържани.“
„Шшш“ — помисли си в отговор Пен, но иначе беше съгласен с нея.
— То и аз не знам всички подробности — каза Уеджи. — По онова време работех като посветен мирянин към ордена на Бащата в Плиткоброд и научавах за случващото се само от писмата на майка ми и сестра ми. Е, и от адвокатите по-късно. Докато съдът не излезе с решение и не ме повикаха да се върна. Майка ми следеше нещата от столицата. Може да попитате нея. Много неприятна история. Макар че, като си помисля, и там беше набъркана храмова магьосница.
— Коя? — попитаха Освил и Пенрик в един глас.
— Не Магал. Как ѝ беше името… — Удари се с кокалчета по челото. — Сверда. Или Сведра. Нещо такова.
Пен, затаил дъх, си позволи да издиша.
— Дознател Освил има поне бегла представа за случилото се, за разлика от мен. Бихте ли започнали от началото?
— Да, доколкото и аз съм наясно. Намерили стринка ми пред централното стълбище в старото имение и решили, че е злополука. Че е паднала и си е счупила врата. Не е имало свидетели. Сигурно никой не би обърнал особено внимание на тази семейна трагедия, само че на погребението ѝ никое от свещените животни не дало знак, че душата ѝ е преминала. По настояване на майка ми изпратили храмов усещащ, които да потърси призрака ѝ, преди душата ѝ да се е изгубила безвъзвратно. Та значи това била онази просветена, ъъ, Сведра. Според нея сянката на стринка ми още била там, на стълбището, и многократно показала с действията си какво се е случило в действителност. Била блъсната от съпруга си по време на поредния им скандал… трябва да призная, че тя беше забележително опърничава жена…
— Което не е углавно престъпление само по себе си — измърмори тихичко Тала, забила нос в тефтера си, където усърдно записваше всяка дума.
— Макар че всяка, омъжена за чичо ми… както и да е. А после той слязъл и ѝ счупил врата за всеки случай. Може да е започнало като злополука, но после се е превърнало в убийство и точно такова обвинение му повдигнаха в крайна сметка. Арестували чичо Халбер по подозрение, отначало той протестирал, но по някое време започнал да се оправдава. Което си е един вид признание, предполагам. Признание без покаяние.
— А със стринка ви какво стана? — попита Пенрик. — Душата ѝ безпризорна ли остана?
— В крайна сметка — не. Молитвените ритуали на стълбището дълго не успявали да я тласнат в правилната посока, но накрая, след като арестували съпруга ѝ, тя все пак се съгласила да отиде при своята богиня. При втората погребална церемония станало ясно, че душата ѝ е намерила покой при Дъщерята. Дано наистина е намерила покой. Животът ѝ не беше от спокойните.
Тала вдигна поглед от тефтера си и попита с любопитство:
— Призраците могат ли да лъжат?
Освил кимна одобрително на въпроса ѝ.
— Никога не бих приел такива свидетелски показания за окончателни сами по себе си. Трябва да има и други доказателства, които ги подкрепят. В най-добрия случай са улика, още една следа, която да проучиш.