„Добър въпрос, Дез — помисли си Пен. — Могат ли призраците да лъжат?“
„Ами, не са по-умни, отколкото са били приживе… Случва се да грешат обаче, или да реагират емоционално, защото още са в плен на страстите, които им пречат да отидат при своя бог. Твоят приятел Освил е прав да не ги приема на доверие. С напредването на времето, разбира се, безпризорната душа избледнява, а с нея и спомените ѝ за случилото се.“
— В процеса се включиха куп следователи, свещени, адвокати и съдии — продължи разказа си Уеджи. — Заради високия социален статут на чичо. Едва ли са оставили и един камък необърнат. Чудо е, че нещо от собствеността му оцеля след всичките пари, които се похарчиха за защитата му.
Освил кимна, че разбира.
— А как е успял да избяга? — попита Пен.
— Не са го охранявали достатъчно строго, предполагам. Държали са го в ареста, а не в градския затвор, докато е течал процесът. Сигурно му е помогнал някой, осигурил му е кон и прочие.
— Откъде знаете, че е мъртъв? — попита Освил.
— Получихме писмо от някакъв наемнически капитан в Ибра, адресирано до кин Шипвир в Изтокдом, без по-конкретен получател. Предполагам, че наемническите капитани имат голям опит с уведомленията от този сорт.
Новината, че Дрово, братът на Пенрик, е починал в наемнически лагер в Адрия, също беше изпратена от такъв капитан, спомни си той.
— Възможно ли е писмото да е било фалшифицирано? — попита Освил.
— Нямам представа, наистина. — Уеджи замълча замислено. — Дано не е. Дадохме го на семейния адвокат да го приложи към другите документи. Би трябвало още да е при него, ако искате да го погледнете.
— Може би по-късно — каза Освил. — И то ако преценим, че има отношение към нашето разследване. Засега имаме по-неотложни задачи. Може ли утре да огледаме гората?
— Да, разбира се. Искате ли и аз да дойда? За да улесня нещата? Местните хора не обичат непознатите, особено ако са от града, а и отдавна не съм се вясвал там. От мен се очаква да наглеждам редовно имотите си. Адвокатите бяха изрични по този пункт. — Бутна очилата си нагоре и въздъхна. — Старото имение произвежда малко и харчи малко. Прилежащите му земи не са подходящи за отглеждане на земеделски култури, гората е трудно проходима и не става за добив на дървен материал, няма и минерални залежи. Ловният резерват май е единствената възможност.
— Присъствието ви наистина би ни улеснило — каза Освил.
Уговориха се къде да се чакат рано сутринта. Уеджи лично изпрати гостите си до входа, съвсем по студентски. Пенрик се зачуди дали младият барон още не е схванал, или просто не приема доста по-сдържаните публични маниери на хората с неговия социален статут. (Относно личните маниери на бароните Пенрик не хранеше никакви илюзии.) Освил май не можеше да реши дали да остане впечатлен от тази необичайна любезност, или да я приеме с подозрителност, но понеже второто беше обичайната му реакция към всички и всичко, Пен си отбеляза първото. Дългият летен сумрак междувременно се беше предал пред непрогледна тъмнина и портиерът им даде фенер, който да върнат утре.
Докато вървяха по тъмните улици на дворцовия квартал, Освил каза:
— Мина много по-лесно от обичайните ми срещи с лордове. Трябва редовно да те водя с мен, Пенрик.
— Мм, мисля, че заслугата не е изцяло моя. Уеджи ми прилича на човек, който би предпочел да се върне към студентския си живот. Е, без безпаричието, разбира се. Никой не изпитва носталгия по безпаричието. А и едва ли би се отказал от брака си, за да се шляе из университета.
— Разбираемо.
Докато се изкачваха по стълбите към Храмовград, Пенрик се възползва от отсъствието на Инглис, за да попита:
— Какво стана с изгората на Инглис, Тола кин Глиганскиброд? Той спря да я споменава в писмата си, а откакто съм тук, не е казал и една дума за нея.
Тала трепна, сякаш да извади тефтера си, но фенерът беше у нея, затова тя продължи да изкачва стълбите пред Освил, вперила решително поглед напред.
Освил изкриви устни в нещо средно между гримаса и усмивка.
— Сгоди се за друг. Оттогава твоят шаман е вечно намусен.
— Той винаги е намусен — отбеляза Пен.
Освил се засмя.
— Добре де, по-намусен от обикновено. Ако питаш мен, нищо не е загубил. Не виждах как могат да се получат нещата в дългосрочен план след нещастието с брат ѝ. Инглис трябваше да се задоволи с прошката ѝ, а той определено заслужи да му простят, и да зареже другото.
— Ти каза ли му го това?
— Не, разбира се.
Пенрик се подсмихна и не каза нищо повече. Катеренето по безкрайните стълби беше уморително и без да хабиш дъх за приказки.