— Така е. Според барон Уеджи горският не е способен на предумишлено убийство, но кой знае? Може би… — Пен се поколеба. — Дали не бихте могли да прегледате архивите на палатата? Може там да има нещо полезно за случаите на просветена Сведра, нещо, знам ли, подозрително? Което да ни даде други идеи?
Хамо се намръщи.
— Утре. На дневна светлина. Ще имам грижата.
— Утре — каза Пен — пак ще идем да огледаме гората и старото имение на кин Шипвир. Ако демонът наистина се е вселил в лисица и успеем да я намерим, може би… може би той ще ни каже нещо полезно. — Как щеше да стане това, нямаше представа.
— Ако намерите онази лисица… или демона на Магал, без значение в какво се е вселил… искам да ми го доведете непокътнат.
— Ще се опитам, сър. — Пен се поколеба отново. — Какво ще правите с него?
Хамо притисна очите си с ръце. След миг погледна Пен, като мигаше уморено.
— Не знам. Засега. — И добави под нос: — А си мислех, че тази нощ най-после ще успея да поспя…
Пенрик се протегна на стола си. Умората от деня го беше настигнала, болеше го всичко, а и мускулите му се бяха схванали допълнително от дългото седене. Понеже Хамо не добави нищо друго, Пен се надигна.
— Е, аз да си вървя. Утре ще тръгнем рано-рано.
Хамо кимна и махна с ръка.
— Да. Благодаря ви.
— Ако открием нещо по-конкретно, ще ви уведомя без бавене.
— Ще ви бъда признателен.
Пенрик вече посягаше да отвори вратата, когато Хамо се обади отново:
— Пенрик…
— Сър?
— Ако онзи откачен убиец, който и да е той, все още търси обладаната от демона лисица, а ти на свой ред търсиш същата лисица… Ами, просто внимавай в гората, нали?
— А. — „За това и сам трябваше да се сетя.“ — Непременно, просветени.
Пен докосна с палец устните си за довиждане и излезе.
Пенрик, Освил и Тала се срещнаха с барон Уеджи и неговия портиер и коняр Йонс на улицата пред градската къща на барона рано сутринта, докато влагата на росата още се усещаше във въздуха. Подкараха конете през дворцовия квартал към северната порта и оттам към централната палата на Кралското шаманско общество. Навремето палатата била чифлик извън градските стени, но междувременно градът се разраснал около нея, а първоначалните паянтови постройки били заменени с по-стабилни сгради. Комплексът беше защитен с висока ограда, която да скрива тайните на шаманското общество от любопитни погледи.
Влязоха през портата и продължиха към менажерията, бивши кралски конюшни. Пенрик беше идвал тук преди няколко дни по покана на Инглис във връзка с жертвоприношението на един престарял питомен рис, церемония, която бе прехвърлила духа му в тялото на младо животно като част от създаването на Велик звяр, далеч по-полезен от червеите на Пен. Младият шаман, който бе извършил ритуала под зорките погледи на своите началници, изглеждаше силно притеснен, затова пък животното се бе сторило на Пен неочаквано спокойно, ведро дори. Чувал бе за хора на смъртен одър, които с радост се предавали на своя бог, и старият рис го подсети за тези истории. Макар че тяхната кончина едва ли е била придружена с толкова много кръв, разбира се.
Тази сутрин не се извършваха кървави ритуали, но и последните паяжини от оскъдния сън се стопиха в главата на Пен при вида на групата, която ги очакваше. Не само Инглис, а още трима други… да, и тримата бяха шамани… седяха на блокчетата за качване, държаха юздите на конете си и си приказваха. Всички бяха облечени като за езда в провинцията, също като Пен и неговите спътници — удобни панталони и здрави ботуши, тънки ризи или туники без ръкави в очакване на предстоящата жега.
Инглис вдигна поглед, махна, стана и се зае да ги представи един на друг.
— Това са мои приятели. Нат… — Едър мъж на годините на Освил. — Крейл… — Енергичният младеж, когото Инглис посочи, се усмихна широко. — И Люнет. — Млада жена с рижава коса и лунички по острите скули. — Пожелаха да се включат в лова на твоята обладана лисица, Пенрик.
Пен се усмихна изненадано. Нямаше нищо против да работи сам, но сега завидя на Инглис за съдействието, което получаваше от колегите си.
— А, значи това си имал предвид снощи. Страхотна идея. Благодаря! — И на свой ред представи Сивите сойки и Уеджи. Шаманите, които се ползваха щедро от кралското благоволение, изобщо не се впечатлиха от лордството на Уеджи; той обаче не скри интереса си към тях. И не беше единственият, макар че Тала се опитваше да не ги зяпа толкова открито. Люнет я оглеждаше с не по-малък интерес.