Поеха по пътя към хълмовете, впечатляваща кавалкада от деветима ездачи. Самотен убиец, дори най-опасният, би се стреснал от численото им превъзходство, нали така? Дано, мислеше си Пенрик. Надвит, както обикновено, от любопитството си, той хвърли поглед през рамо и прати обичайното: „Зрение, Дез.“
Вълка на Инглис вече познаваше. Вълк, който беше много повече от вълк. Едрият тъмнокос Нат определено носеше мечка, измамно кротка на вид. Ако ухиленият Крейл не носеше в себе си Велико куче, превъзбудено от мисълта за дългата разходка, Пен щеше да остане много изненадан. От всички само рижата Люнет вдигна брадичка и впери очи в него, несъмнено усетила магьосническия оглед. Велика лисица, без съмнение. Това можеше да се окаже полезно.
Пен се зачуди дали Великите им зверове са били подбрани така, че да паснат на вродения им нрав, или младите шамани са придобили по нещо от спътниците си впоследствие. Инглис беше споменал, че кандидат-шаманите работят известно време в менажерията, преди да приемат в себе си Велик звяр. Може би това време им позволяваше да се опознаят взаимно, да разберат дали са съвместими, да се открият един друг. Точно като при човек и неговия бог.
„Или неговия демон“ — подметна Дез.
„И какво говори това за мен?“
„Че си невиждан късметлия като своя бог?“
„Да бе.“ А после се запита дали този път късметът няма да му изневери.
Люнет продължаваше да му мята любопитни погледи, сякаш и тя се питаше това-онова за него.
Известно време двете жени яздиха една до друга и си говореха тихо. Свърнаха по един по-широк път и Тала каза:
— Е, имаме и от двата вида. Да ги попитаме. — След което навря коня си между конете на Пенрик и Инглис. Инглис метна поглед през рамо на лисичата си колежка, после се обърна към младата дознателка.
— Любопитна съм — каза тя на въздуха между двамата, като жена, която дели торта на две половини. — Кои са били първи, магьосниците или шаманите?
— Трябва да са били магьосниците — каза Пенрик.
Инглис сви устни, но не каза нищо.
Люнет извика иззад тях:
— Откъде знаеш? Традицията на шаманите от старите горски племена датира от стотици години, може би дори хиляди, и се е изгубила в мъглата на времето. Магьосничеството едва ли се е зародило толкова отдавна.
— Няколко хиляди години ти се струват дълго време? — попита Пенрик. — Ако питаш мен, от гледна точка на боговете това е само миг.
— Значи никой не може да каже със сигурност кои са се появили първи, така ли? — настоя на своето Тала.
— Твърдението ми не се основава на исторически документи, реални или изчезнали. Основава се на логиката — каза Пен.
Освил беше заел мястото на Тала до Люнет и шаманката го оглеждаше с подновен интерес.
— Логика, казваш? — подхвърли дознателят с усмивка. — Мислех, че логиката е запазена територия на моя орден.
— Може да е територия, но не е запазена само за вас. Помислете малко. Шаманите създават други шамани с помощта на Велики зверове, чието отглеждане изисква доста време. Но кой е създал първия шаман? Или първия душевоин, в този ред на мисли, защото по-простото създаване трябва да е дошло първо, а по-сложното — след него, вероятно на принципа на пробата и грешката. — Пен се замисли над собствените си думи. Нямаше гаранция, че е прав в разсъжденията си. Причинно-следствената връзка можеше да се интерпретира по различни начини. — А грешките трябва да са били особено неприятни. Така или иначе, боговете и техните дарове със сигурност са се появили преди хората. — Поколеба се. Защо всяко изказано твърдение му звучеше недоказуемо? Само че не му беше сега времето да навлизат в дебати за произхода на боговете, теологичен въпрос от най-висша сложност. И такъв, който обикновено свършваше с разгорещени крясъци. — А понеже магьосниците се създават с помощта на демон, който принадлежи на Копелето, и това може да се счита за дар, значи са се появили преди шаманите.
— Според древните горски легенди — каза Инглис — първият шаман е бил благословия от Сина на есента. Не е бил необходим магьосник. Шаманските практики, които магьосниците могат да наподобят, а трябва да призная, че ти се справяш забележително добре… — „Ще признаеш, я“, помисли си Пен, спомнил си своя Велик червей, ако не с гордост, то поне със задоволство, — вероятно са били усвоени от първоизточника им, тоест от шаман. — „Точно като при теб“, каза закачливият блясък в очите му.
— А и Копелето е бил последният от боговете, нали така? — вметна Освил, макар че Пенрик не виждаше какво общо има това с изказаните дотук аргументи.
Тала се намръщи.
— На мен всичко това започва да ми звучи като косвени доказателства — каза тя и Освил реагира на думите ѝ със задавен звук, вероятно смях. Момичето не се обърна да провери.