— Добре дошла в историческата наука — ведро каза Пенрик.
— И теологията?
Тримата мъже се смълчаха.
— Може би… в по-малка степен — каза накрая Пенрик. Макар че това убеждение не беше резултат от обучението му за свещен в семинарията. „Нито е плод на косвено доказателство.“ — Но няма спор, че хората могат да тълкуват теологията погрешно.
— Хората могат да тълкуват погрешно кажи-речи всичко — въздъхна Освил. — Теологията едва ли прави изключение.
— Мм — изсумтя неутрално Пенрик.
При следващия завой пътят се стесни и колоната им се разтегли. Ранното лятно слънце вече се катереше бавно по синьото небе, но сенките им все още се точеха дълги по нивите край пътя, а краката на конете се събираха и разделяха като ножици. Току-що издоени крави излизаха на паша край чифлиците с пеещи звънци, далечни гласове долитаха откъм обори, кокошарници и плевни.
Пенрик изостана да се изравни с Освил — Люнет му отстъпи мястото си, но все още бе достатъчно близо да ги чува, — и му изложи новата си теория, плод на снощното вдъхновение. Добре де, снощното вдъхновение на Дез. Не беше сигурен дали ако разкрие източника си, това ще придаде повече тежест на думите му, или напротив. Както беше предполагал, хипотезата му, че истинската цел на престъплението е бил демонът, а Магал — само косвена жертва, предизвика много мръщене у дознателя и никакви усмивки.
— Какво мисли просветен Хамо за тази… идея? — попита той. Последната дума прозвуча нарочно неутрална, заменила в последния момент нещо много по-остро, но поне беше знак, че Освил обмисля казаното, вместо да го отхвърли категорично.
— Не го смята за невъзможно. Тоест, по отношение на двете магьосници и техния демон. Самоличността на убиеца е друг въпрос.
Освил мълчеше замислено. Конете чаткаха с копита по все по-стръмния път.
— От моя гледна точка, това не променя особено нещата. Престъпникът ще се изправи в съда за убийството на Магал. Когато го открием. Тепърва ни чака много работа.
— Да, но може да скъси списъка ти със заподозрени. Или поне да го пренасочи.
— Сериозно? Ако питаш мен, само го удължава. — След кратка пауза добави: — Дори не съм сигурен, че е престъпление да нараниш или убиеш демон. Тоест, нали една от рутинните задачи на собствения ти орден е да отървава света от тях?
— Технически ние само връщаме демоните в ръцете на белия бог, откъдето са дошли. Той се отървава от тях. — „Или не, понякога“, напомни му Дез. Недоволството ѝ от този обрат в разговора се долавяше ясно. — И е точно толкова рутинно, колкото обесването на престъпник, след като правосъдната машина е свършила своето. Душата на престъпника също отива при боговете или остава безпризорна, според случая. Следствие, върху което екзекуторът няма контрол, и толкова по-добре, иначе би било светотатство.
Беше ред на Освил да изсумти, макар че неговото „мм“ не беше толкова неутрално.
След малко Пенрик попита:
— Освил… случвало ли ти се е да си сигурен в заключенията си преди разследването да е приключило?
— Ъ? Ами, да, определено.
— И какво правиш тогава?
— Нищо по-различно.
— Защо?
— Защото понякога се оказва, че съм грешал.
Пен се замисли, после кимна.
— Е, няма лошо човек да сгреши.
Освил го стрелна с кос поглед, после се втренчи между ушите на коня си и каза:
— Не и ако обесят обвинения преди това.
Пен отвори уста да го попита дали говори от личен опит, но се опомни в последния момент и не каза нищо. Умълчаха се.
Не. Определено не завиждаше на Освил за професията му. Добре си му беше при белия бог, благодаря.
„За всеобщ късмет“ — измърмори Дез. Може да му се присмиваше; или да беше сериозна. По-скоро и двете едновременно, реши Пен.
Приведе се към врата на коня да го улесни — тук пътят беше още по-стръмен и с много завои. Скоро се озоваха под зелените сенки на дърветата в края на гората. Пен помоли отново Дез за второто зрение и заопипва за лисици или по-скоро за конкретна лисица с неканен гост. Гората около тях беше великолепна, вълшебна почти, цветовете станаха по-ярки, навсякъде имаше живот и движение, едновременно бързо и недоловимо, но не и лисици, само птички и по някой язовец. Шаманите в групата им също се напрегнаха и Пен се зачуди дали възприемат гората като него или по съвсем различен начин. Така или иначе, никой не вдигна тревога и скоро групата им свърна по надран от коловози черен път, водещ към старата господарска къща на кин Шипвир.