Четиримата слуги бяха изнервени до крайност и Освил най-после ги пусна да си вървят. Икономката не остана особено доволна, когато дознателят прати Тала да огледа къщата, а самият той тръгна да обиколи двора и постройките. Пенрик се върна при обора, където Инглис организираше шаманите си за претърсването на гората.
— Сигурен ли се, че е добра идея да се разделяте? — попита той, след като чу плана.
— Така ще покрием повече терен за по-малко време — каза Нат с басовия си глас.
— А ако изненадате опасен убиец? — възрази Пен. — Може още да се навърта в гората. — Все трябваше да има някакво обяснение за внезапния порив на Трюх да лови лисици извън обичайния за това сезон. Нещо го беше подтикнало. Или някой? Дори Освил още не беше изключил възможността убиецът да е имал помощник или съучастник.
— Пенрик — каза търпеливо Инглис, — ние сме шамани. Ти самият би ли сметнал, че си в опасност?
— Ами… ако очаквам нещо да се случи, не, предполагам. Но аз притежавам известни физически сили, които вие нямате.
— А ние имаме известни умствени сили, които ти не притежаваш.
На Пенрик все повече му се искаше да направи нещо във връзка с тази липса, преди престоят му в столицата да е приключил. Но за тази цел трябваше да проведе трудни преговори с принцесата-архисвещена, което беше задача за друг ден.
— Е… отваряйте си очите все пак. Ако видите непознат в гората, стойте на разстояние. Не го заговаряйте, преди да сте се върнали за подкрепления, става ли?
Отвърна му всеобщо сумтене, което изобщо не го успокои.
— О. И ако видите горския, пратете го тук. Кажете му, че баронът иска да говори с него, но не споменавайте за Сивите сойки.
Решиха да започнат търсенето северно и западно от къщата, в посоката на Язово, и да се върнат след три часа, за да хапнат и да планират следващия етап на операцията. Освен ако някой не намереше демона, в който случай трябваше да уведомят Пенрик по най-бързия възможен начин. После всички се разпръснаха във ветрило и хлътнаха в зелените сенки на гъсталака.
Вече два часа Пен обикаляше възложения му участък от гората, безуспешно, ако не се броеше един железен капан със стръв от свинска мас и две примки, които намери, всичките празни. Възможно ли беше обладаната от демон лисица да има свръхестествен усет за тези опасности? Дано, помисли си Пен.
Да обикаля из гората и да попива всичко наоколо през второто си зрение беше приключение само по себе си. Би му било от полза по време на ловните експедиции от младежките му години, само дето беше така… всепоглъщащо. Не беше като да се промъкваш с лъка и да се оглеждаш за набелязаната цел, като пренебрегваш всичко останало; беше тъкмо обратното всъщност. Цялостният гоблен на горския живот го захлупваше безмилостно, с всичките си миниатюрни бодове в безброй цветове, и след време самото възприятие ставаше изтощително. Обхватът му беше малък, само петдесетина крачки, и толкова по-добре, иначе това божествено зрение би било прекалено богоподобно. Що за Ум беше в състояние да възприема целия свят по този начин, едновременно и постоянно? Можеха ли боговете да затварят от време на време очи, за да си починат поне мъничко? И какво щеше да стане, ако го направеха?
И друго — ако се случеше, да не дават боговете, Пен по някаква причина да ослепее, можеше ли второто му зрение да замени първото? Дано никога не го научеше.
Колкото до Дез, тя преяде с комари и други хапещи насекоми и скоро се отегчи дотолкова, че взриви една земеровка, преди Пен да я е спрял. Той погнусен сведе поглед към парчетата от мишеподобното животинче, полепнали по ботушите му.
— Сериозно, Дез. Ти какво си, двестагодишна жена…
— Жени — поправи го мило тя.
— … или скучаещо селянче? Дори аз никога не съм късал крилцата на мухи.
— Защо ли това не ме учудва, скъпи Пен?
Което за пореден път му напомни, че под двестагодишните натрупвания от човешки опит и знания, които Дез така щедро споделяше с него, тя все пак си беше демон на хаоса. Това на свой ред го подсети за другия демон на хаоса, върнат внезапно и насилствено към гостоприемник от нисш вид.
Потен и гладен, Пен пое назад към имението на Шипвир. Откри вчерашната пътека и ускори крачка. Може пък някой от другите да беше попаднал на следа. Може би вече го чакаха с нетърпение.
Завари Освил и Тала на пейката при задната врата, без следа от нетърпение. Инглис и Крейл седяха на земята до пейката, пиеха вода от едно ведро и хапваха от храната, която си бяха донесли. Инглис изглеждаше умърлушен, а Освил — мрачен, но това бяха обичайните им физиономии, следователно не носеха никаква полезна информация.