„Понякога“ — съгласи се Дез. Изглеждаше очарована от загадката не по-малко от него. От дванайсетте ѝ предишни ездачки, напомни си той, шест бяха раждали, макар и преди да приемат демона в себе си. Дез бе споделила с него две столетия спомени, опит и някои крайно смущаващи фрагменти от сънища, за които Пен не говореше с никого, и от тях интимността на раждането беше начело на списъка.
„Осем — измърмори Дез, — ако броиш лъвицата и кобилата.“
„А. Да. Права си.“ Дали пък някоя от тях не беше изпадала в подобна ситуация? „Дез, помагай, ако обичаш.“
Дълга пауза, после, много бавно, сякаш на свой ред търсеше пътя опипом, Дез каза: „Може би ще е най-добре да попитаме самата лисица.“
— Ха — каза Пен на глас, после, колкото към обикновените си спътници, толкова и към Дез, добави: — Не можем да я оставим без някаква охрана. Предвид необяснимото масово изтребление на лисици.
Всички измърмориха по нещо в знак на съгласие и се разбързаха да приключат с обяда си.
Докато Пен дояждаше хляба и сиренето, дойде Нат, последният от издирвателната им дружинка, и попита:
— Трюх още ли не е дошъл?
— Защо, ти видя ли го? — Освил се напрегна.
— Да, в гората. Залагаше примки. Попита кой съм. Отговорих, че съм дошъл заедно с господаря му, който е заръчал веднага да се върне в къщата. Той каза, че първо трябвало да си довърши работата. Отдалечих се малко, изчаках да тръгне, обезвредих примката и го последвах.
— Тогава той би трябвало да се е появил тук преди теб — каза Освил.
— Трюх заподозря ли те? — попита Инглис. — Да те е обвинил в бракониерство или нещо такова?
— Не, разменихме само няколко думи. Относително любезно. После той закуцука през гората.
— Закуцука? — попита Пенрик. — Вчера не куцаше. Дали нараняването е било прясно, как мислиш? Видя ли превръзка?
Нат махна с ръка.
— По-скоро старо. Носеше бастун. Едър мъж с прошарена брада. Говореше като образован човек, макар да каза само няколко думи.
Инглис и Пенрик се спогледаха.
— На колко години ти се стори? — обърна се Пенрик към Нат.
— Петдесетина. Там някъде.
— А не… около четирийсет, тъмнокос, слаб, висок горе-долу колкото Инглис? — попита Пен.
— Не, на ръст беше колкото мен по-скоро. И на ръст, и на ширина — каза Нат и размърда яките си плещи.
— Не е бил Трюх — каза Инглис. — Или поне… не е бил същият човек, който вчера ни се представи за Трюх.
— Обърна се на Трюх, когато му извиках — каза Нат.
— Какво точно му извика? — попита Освил.
— „Ей, ти ли си Трюх, горският на барон кин Шипвир?“, а той каза… ами, ако трябва да съм точен, каза: „Защо питаш?“.
— Може да е бил тайнственият посетител на Трюх — каза Освил.
— Или някой бракониер — добави Крейл, който беше наострил любопитно уши.
„Леле — измърмори Дез. — Като го гледам този младок, направо ми иде да хвърля пръчка и да видя какво ще стане.“ Пен не ѝ обърна внимание. Описанието, дадено от Нат, го тревожеше, макар че можеше да има куп обяснения за появата и поведението на мъжа, особено ако ги търсиш.
— Каква стръв използва за примката? — попита Инглис.
— Една вмирисана риба.
— Значи не се цели в зайци — каза Пен — Или в друг дивеч, който да става за ядене.
— Определено — каза Нат.
Освил затропа с пръсти по пейката, но, типично в негов стил, не добави нищо повече.
Решиха Крейл да остане със Сивите сойки в имението, в случай че Трюх или тайнственият мъж се появят, да помогне при нужда на дознателите или да служи за свръзка между двете групи. След като се погрижеха за обладаната от демона лисица, Пен искаше да се погрижат и за брадатия странник, стига уморените шамани да се навиеха за второ претърсване на гората. Определено имаше въпроси към онзи тип. Странният разговор на Нат с брадатия би могъл да се обясни лесно, ако „Трюх“ се окажеше умен бракониер с бърза реакция. Ако пък беше честен човек, вероятно щеше да се върне при къщата, както му бе заръчано, и тогава преценката оставаше на Освил. А той, извън всяко съмнение, беше предпазлив със заключенията.
Пен, Инглис и Нат тръгнаха след Люнет към гората.
На три и повече мили от пътеката влязоха в някаква клисура и Люнет вдигна пръст пред устните си и забави крачка. После посочи купчина сухи клони, обрасли с дива лоза, на отсрещния склон на клисурата. Пен разгъна второто си зрение. Лисичето семейство си беше у дома, ако се съдеше по топлата мърдаща купчинка живот, която се усещаше под зеления параван.
Там беше и майка им, предвид хаотичната плътност на демона, която не можеше да се сбърка с нищо. Хаос и плътност, които се сгъстиха и сгърчиха допълнително — второто зрение обикновено позволяваше на Пен да шпионира незабелязано, но истината бе, че понякога, като сега, умението беше двупосочно.