Хората бяха естествен враг на лисиците, а и демонът имаше всички основания да смята, че появилият се от нищото храмов магьосник е дошъл да го арестува и да го отнесе при някой светец за екзекуция, а не да го спаси. С Дез и преди бяха изпълнявали такива задачи. Плътността на Дез вземаше страха на по-низшите демони, а и фактът, че не е взела надмощие над ездача си, едва ли беше утеха от тяхна гледна точка. Само че този път Пен не виждаше как би могъл да притъпи естествения страх на демона, като хвърли невинни заклинания на гостоприемника му.
Беше ли взел връх демонът? Изглеждаше логично, но все пак… „Дез, как ти се струва тя?… Те?“
„Мда — бавно каза тя, сякаш не бързаше със заключенията. — Демонът е взел връх, но… грижата е някак обърната. Благодарение на Магал може би?“
В първия миг Пен не разбра за какво му говори Дез.
„Демонът се опитва да се грижи за лисицата? Като… все едно тя му е домашен любимец?“
„Или дете. Което е горе-долу същото, защото хората често приемат домашните си любимци като свои отрочета. — Насочи вниманието си към малките лисичета и добави: — Деца.“
— Люнет — прошепна Пен. — Хайде с теб да се приближим бавничко. Дано не подплашим лисицата. Хукне ли да бяга, върви я гони. Вие двамата — той погледна Инглис и Нат — засега останете тук.
— Тя вече е уплашена — прошепна Люнет и махна от потното си чело непокорен кичур коса. — Обаче няма да избяга, освен в най-краен случай. Заради малките.
— Права си.
Като се стараеха да стъпват безшумно, двамата се спуснаха до дъното на клисурата и поеха под ъгъл нагоре. Спряха на няколко крачки от леговището. Люнет посочи към земята, Пен кимна и двамата бавно приседнаха върху плътната покривка от листа, той — с кръстосани крака, тя — на колене. Мълчаха. В леговището под паравана от диви лози също цареше тишина. Блясъкът на уплашени очички и смътното очертание на космата муцунка биха се сливали до неузнаваемост със светлосенките за всеки друг, но не и за Пен. Не и за второто му зрение.
„Демонът-лисица дали все още разбира човешка реч? — помисли Пен към Дез. — Ти си била кобила някога. И лъвица. Помниш ли как е било при теб?“
„Минаха двеста години оттогава, Пен! Но при всички случаи отговорът е «не». По онова време още не бях съжителствала с човешки ездачи и нямаше откъде да придобия това умение. При обратен преход, от човек към животно… това не ми се е случвало. И слава на боговете.“
Можеше ли изобщо лисичият мозък да възприеме и да обработи сложната структура на човешкия език, за да го предаде на своя демон? Пен, който вече владееше шест езика, знаеше от личен опит колко трудно е усвояването на нов. Самите звуци сигурно нямаше да са проблем — лисиците имаха остър слух, — но дали осакатеният демон беше запазил способността си да проумее чутото? „Никой дух не може да съществува дълго в света на материята без материално създание, което да го поддържа“ — така гласеше едно от основните храмови правила. Възможно ли беше някакви откъслечни умения на духа да оцелеят? Поне за известно време?
Изглежда, имаше само един начин да разбере.
Беше забелязал, че Освил винаги праща Тала да разпитва жените. Това сигурно беше още една причина хитрецът да цени толкова високо помощничката си. Дали лисичата шаманка не би била подходящ посланик в конкретния случай?
— Виждал съм Инглис да използва заповедния си глас — прошепна ѝ той. — Върху кучета. И върху хора също. Обаче не действа на демони. Ще можеш ли да въздействаш на лисицата по този начин? Да я извадиш от дупката?
Люнет се намръщи и отвърна шепнешком:
— Гласът е по-близо до командата, отколкото до убеждаването. А и кучетата разбират това-онова от човешката реч. От друга страна, има и песни.
„Едва ли има предвид храмовите химни“, помисли си Пен. Трябваше да поразпита за това. По-късно.
— Чувал съм, че има и по-силни заклинания, нещо като принуда.
Тя кимна.
— Да, но те държат само докато шаманът налива живот в тях. Или паразитират върху някакъв източник на живот, обикновено върху самия обект на заклинанието. Но са по-сложни и костват повече усилия.
— Мм. — По принцип всички видове принуда не надживяваха прякото си приложение. Убеждаването траеше по-дълго. — Опитай се първо да поговориш с нея. Спокойно и нежно. И нека посланието е съвсем простичко.
— Какво послание?
Всяка заплаха да отнесат лисицата в ордена на Копелето, както искаше Хамо, щеше да ужаси демона. И с основателна причина.