— Предложи ѝ да я отнесете, нея и малките ѝ, в Кралското общество. Имате условия да се грижите добре за нея в менажерията си, нали така?
— Разбира се. — Люнет се усмихна. — Добра идея. — Примъкна се на колене до потъналия в сенки отвор на леговището и клекна. — Хей, миличка. Нищо лошо няма да ти направим. Тук, в гората, има много ловци, затова ще те заведем на по-сигурно място. В леговището на моите шамани. Теб и децата ти. Искаш ли?
Пен не за пръв път чуваше заповедния глас, но косъмчетата по ръцете му въпреки това настръхнаха. Лисицата припълзя към отвора, долепила корем до земята, с оголени бели зъби и потрепващи уши. Задъхваше се от тревога. Люнет се приведе напред и сложи ръка между черните предни лапки на животното, като си тананикаше нещо. Монотонна мелодия, тиха и зловеща, непозната за Пен.
Лисицата бавно сниши муцуната си и опря нос в шепата на Люнет.
Явно шаманката успяваше да общува по някакъв начин със… с лисицата, с демона или и с двамата. Пен се сети за собственото си гигантско объркване през първите дни от съжителството си с Дез. Не би могъл да заеме на лисицата някое тънко книжле за магията, където бедното създание да прочете това-онова за неканения си гост, въпреки необичайния за животно интелект, който грееше в кехлибарените очички.
— Май ще е най-добре — промърмори той — първо да ги отведем в имението. Уеджи сигурно ще ни даде каруца, с която да ги откараме в града. — Или от онези двойни плетени кошници, които се премятат като дисаги през конски гръб. Или нещо друго. Ако се бяха сетили, можеха да си донесат нещо подходящо от града. — Шест лисичета. Ще могат ли да изминат толкова дълго разстояние? И ще последват ли майка си?
Люнет определено се сближаваше с лисицата — тананикането ѝ се бе преляло в песен без думи, а животното се отпускаше в ръцете ѝ. Шаманката го галеше по главата, чешеше го зад ушите, прокарваше тънките си пръсти през червеникавата козина. Наполовина шаманско убеждаване, помисли си Пен, и наполовина простичко, искрено удоволствие от общуването, което беше убедително само по себе си.
Очарован, Пен се примъкна напред и протегна ръка. Лисицата го погледна, оголи зъби и изръмжа. Люнет го стрелна с ядосан поглед и Пен се отдръпна, странно разочарован, задето са го изключили от това така приятно наглед общуване. „Просто искаш и ти да я погалиш“ — изкиска се Дез. Странният безсловесен разговор продължи още няколко минути, после Люнет пропълзя в леговището и след миг се върна, следвана от шестте сънени и объркани лисичета, които наистина се оказаха „сладурчета“. Примигнаха няколко пъти с големите си очи, после се втурнаха вкупом към цицките на майка си, но тя, явно заета с друго, ги избута безцеремонно. Без да се замисля, Пен ги отърва — чрез Дез — от бълхите и кърлежите, което му спечели остър поглед от лисицата — или от демона ѝ, — но внезапният пристъп на тревога бързо отмина, когато стана ясно, че лисичетата не са пострадали от действията му.
Което повдигаше въпроса каква част от силите на Магал, или контролът върху тези сили, е преминала към лисицата? Унищожаването на паразити беше една от най-лесните долни магии, първата, която Дез му беше показала, след като Пен се сдоби с нея по случайност. Това определено показваше, че демонът в лисицата може и да не е толкова опасен, колкото се боеше Пен.
„Може да е проста магия — отбеляза Дез, — обаче изисква отличен контрол.“
„Да, но Магал със сигурност е можела да го прави. Както и Сведра.“
„Без съмнение. Имах предвид, че по-слабият контрол не е непременно по-малко опасен.“
„Хм.“
— Хайде да ги отнесем в имението — каза Пен. Ако не друго, това щеше да му даде известно време за размисъл. — А после и в менажерията. — Още повече време за размисъл. А тази загадка определено трябваше да се обмисли обстойно. Защото перспективата да спечели доверието на лисицата и демона и след това да го предаде — по някой от многото начини, свързани със задълженията му към храма, — все по-малко му харесваше.
Махна на Инглис и Нат и те се приближиха, без да крият любопитството си. Пен им обясни новия план и групичката им се преподреди за предстоящия преход. Люнет тръгна напред, следвана по петите от лисицата. Малките хукнаха след майка си точно толкова организирано, колкото можеше да се очаква от шест съвсем мънички лисичета, тоест никак. Инглис и Пенрик вървяха по фланговете със задачата да връщат малките си повереници в колоната, а Нат пое ариергарда. Беше се ухилил до уши, но след като му хвърлиха един поглед, лисичетата ускориха крачка, очевидно стреснати от мечешката му аура. Е, това поне гарантираше, че никое няма да изостане.