„Заложници“ — помисли си неволно Пен, загледан в щуращите се космати топчици. По всичко личеше, че е взел заложници. Би трябвало да е горд със себе си заради успеха на мисията, обаче…
„Чувстваш се виновен, задето си излъгал лисица? — попита Дез развеселено. — Това само ти го можеш, Пен.“
„Или задето съм излъгал демон.“ Или и двете. Това тепърва щеше да се види. Събитията можеха да се развият по много начини.
„А. Да. Още едно поредно напомняне защо те харесвам“ — каза тя и в думите ѝ прозвуча собственическо усещане за самодоволство.
На това Пен не знаеше какво да отговори, но определено му стана приятно.
Лисичетата вече плетяха крака и скимтяха, очевидно недоволни от дългия преход. Пен неволно се усмихна. Не беше трудно да си преведе мрънкането им: „Още много ли има, мамо?“.
Странната им процесия най-сетне стигна до по-равен терен и пое към главната пътека. До имението оставаше по-малко от миля.
Стрелата се появи от нищото, твърде бързо за Пен и почти твърде бързо за Дез. Тя успя да я извърти, така че само да забърше хълбока на лисицата, вместо да се забие. Животното нададе вой и се обърна. Докато втората стрела полети, Дез самоволно бе ускорила възприятията на Пен до бързината на своите. Той разтроши дървената част на стрелата и се завъртя още преди железният ѝ връх да е паднал на земята, оглеждайки се за стрелеца.
Когато Дез превключеше на този отбранителен режим, от гледна точка на Пен светът наоколо се забавяше. Люнет се обръщаше, Инглис вдигаше ръка, Нат поглеждаше нагоре, всичко това мудно и бавно като мънисто, което пропада в мед. Лисичетата, уплашени от писъка на майка си, реагираха по-бързо от хората — някои се прилепиха към земята, други хукнаха да бягат накъдето им видят очите. Пен оглеждаше трескаво гората за стрелеца… ето там, скрит зад онова голямо коренище. Запази достатъчно присъствие на духа да скъса тетивата на лъка му, преди да е хукнал презглава към убиеца, така че третата стрела не полетя към него, а в широка дъга, отплесната от скъсаната жила, чиито краища ужилиха лицето на стрелеца до кръв.
Пен прескочи едно повалено дърво и разсеяно си отбеляза напрежението от прекомерната сила, изпомпана твърде бързо в краката му. Инглис извика: „Погрижете се за лисиците!“ и хукна след него.
А Пен стигна до целта си. Беше замаян, сякаш свръхестествената скорост бе издухала мозъка му. Награби мъжа за предницата на кожената дреха, издърпа го на крака и го блъсна в най-близкото дърво. Лъкът падна на земята.
Беше Трюх, осъзна той, когато Дез върна света към нормална скорост. Едвам си поемаше дъх, но така стояха нещата, когато вземаш назаем от собствените си физически резерви. Дълг, който винаги и без изключения се плаща. Трюх явно нямаше намерение да му съдейства. Провря ръце между ръцете на Пен, освободи се от хватката и го избута назад. Пен залитна, после се хвърли отново към противника си.
„Мога да скъсам сухожилията му, както скъсах тетивата“ — предложи Дез. Което не беше съвсем същото като убийство чрез магия, акт теологично недопустим и категорично забранен от храмовия кодекс, но веднъж скъсани, сухожилията никога нямаше да заздравеят, а такова трайно осакатяване не му беше по вкуса. Тази мисъл поохлади гнева му точно когато Инглис, за щастие, стигна до тях.
— Вие! — изхъхри Трюх, после извади ловджийския си нож и го заразмахва пред себе си.
Пен превърна острието в ръжда и то се пръсна в облак оранжеви снежинки.
— Спри! — изрева Инглис и дръжката на ножа, която тъкмо минаваше на косъм от корема на Пен, падна от безжизнените пръсти на горския. Той зяпна озадачено, а после и уплашено, когато срещна погледа на Пен.
— Какво?…
Тримата се дебнеха задъхани и стиснали юмруци. Пен се възползва от този кратък миг на затишие да превърне сблъсъка в разговор. Биваше го с думите, а и с разговор не можеше да сбърка. Защото, както несъмнено би казала Тала, стрелбата по лисици не е углавно престъпление.
„О, и да сбъркаш, аз ще оправя грешката ти, така че дишай спокойно“ — измърка Дез, после се оттегли разочаровано, когато стана ясно, че поне засега повече хаос няма да има.
Пен измъкна ширитите си от вътрешния си джоб и ги размаха пред лицето на горския.
— Аз съм просветен Пенрик от Мартенмост, храмов магьосник.
Пое си дъх да каже още нещо, но изведнъж се оказа, че не знае какво.
Защото реакцията на Трюх беше прекомерна. Едва ли би се уплашил толкова дори ако Пен беше бутнал в лицето му жива пепелянка, а не ширит от оплетени трицветни нишки.