Пен махна на Люнет и двамата повторно се заеха с трудната задача да успокоят лисицата и да съберат отрочетата ѝ. Пен знаеше цели шест езика, но това сега се оказваше най-непосилното общуване в живота му. Тъкмо бяха излезли на отъпканата пътека, когато Люнет измърмори нещо с раздразнение, остави на земята своето лисиче трио, извади кърпичка от джоба на панталоните си и я притисна към носа си. Платът веднага почервеня.
— Какво ти е? — попита разтревожено Пен.
Тя дръпна напоената с кръв кърпа, колкото да каже:
— Цената за шаманската магия е кръв. Не знаеш ли?
— Знам. Но не съм наясно с подробностите.
Тя вдигна рамене.
— Малка магия, малка цена. По-голяма магия, по-голяма цена. Но си е цена.
Пен се сети за грозните белези по ръцете на Инглис, от китките до лактите, които вероятно бяха причината шаманът да носи дълги ръкави дори през лятото и да не ги навива, освен в компанията на най-близките си приятели.
Люнет свали кърпичката от носа си, погледна я намръщено, после я сгъна и я пъхна в джоба си. Наведе се да приласкае обратно лисичетата, които се втурнаха охотно към нея, после всички поеха отново през гората. Малките протягаха вратлета да близнат кръвта по лицето ѝ, а тя приемаше ласките им с усмивка. Пен почти успя да преглътне погнусеното си сумтене.
— Има и по-неприятни начини да ти тече кръв, повярвай ми — подхвърли му тя с усмивка.
Какви ли, зачуди се Пен. И чак пък толкова различни начини да има…
Дез, с тон на човек, който се смилява над нечия неграмотност, го осведоми: „Говори за месечните си неразположения. Предполагам, че това причинява допълнително неудобство за шаманките.“
Пен продължи да гледа втренчено пред себе си. Надяваше се, че зачервеното му от жегата лице ще прикрие новата червенина. Отдъхна си, когато носът на Люнет спря да кърви и вече не се налагаше лисичетата да играят ролята на носни кърпички.
„Трябва да науча повече за това.“
„Че как иначе“ — повтори тя думите на Инглис отпреди… наистина ли бяха минали само два дни оттогава? Е, нейният тон беше значително по-топъл.
Вървяха с бърза крачка по отъпканата пътека. Трите лисичета тежаха топли, космати и очарователни в ръцете на Пен — и го хапеха на поразия. Люнет, незнайно как и противно на логиката, не пострада от зъбките им нито веднъж. По всичко личеше, че лисицата все още има доверие на шаманката, а демонът ѝ никак не си пада по Дез, но каквото и вътрешно примирие да бяха сключили двамата, лисицата вървеше послушно с тях. Пен се чудеше къде да ги настани, щом стигнат в имението. Вероятно в някое от отделенията на конюшнята. Долната вратичка щеше да остави затворена, за да не се разбягат малките, а горната — отворена, за да не се чувства майка им затворничка. Щеше да хвърли вътре два заека, да остави леген с вода и с малко късмет това щеше да свърши работа, докато дойде време да потеглят към столицата. Дали Освил щеше да арестува Трюх?
„Не съм я застрелял аз“, беше извикал Трюх. Тогава кой?
„Дез, ти долови ли дали онзи казва истината?“
Пауза. „Не съм сигурна. Той беше уплашен, а аз бях заета с друго.“
Е, очевидно беше, че Трюх знае нещо… твърде много дори… за смъртта на Магал. Освил сигурно си имаше свои, доказани с времето начини да развърже хорските езици.
„На бас, че и ние ще измислим начини да го разприказваме, ако Освил не успее“ — подхвърли многозначително Дез.
И Пен можеше да се хване на същия бас, само че Освил имаше нужда не просто от информация, а от достатъчно доказателства, които да превърнат подозрението в обвинение. Обвинение, което да издържи в съда. Така работеха в ордена на Бащата.
— Нека първо ни помолят, пък после ще видим — каза той на глас и Люнет го стрелна с въпросителен поглед.
Пътеката ги изведе до поляната зад голямата къща. Изглежда, всички бяха влезли вътре… в къщата или другаде. Заобиколиха към конюшнята и Люнет убеди с песен лисицата да влезе в едно от отделенията. Пен си отдъхна с облекчение, когато най-после се отърва от товара си и затвори долната вратичка.
— Май ще е по-добре да останеш при тях, докато разбера къде са отвели Трюх — каза Пен и тръсна нахапаните си ръце. Дали и тези рани се брояха за шаманска валута? — За да е спокойна лисицата. И за да ги защитиш, ако се наложи. — Пен изгледа с известно колебание слабичката Люнет, но… младата жена беше могъща шаманка все пак, напомни си той. Ако противниците ѝ направеха грешката да я подценят, толкова по-добре. От личен опит знаеше колко полезно е да те подценяват. — Както и… ъъ, да защитиш всички останали от лисицата. Гледай никой да не се приближава.