Люнет кимна, а Пен излезе от конюшнята и тръгна към къщата.
Някакво движение в края на поляната привлече вниманието му… О, Уеджи. Зает вероятно с инспекцията, която провеждаше така усърдно от сутринта. Вървеше след градинаря-пазач Лосно, който тъкмо му сочеше към… да, в самия край на поляната, под сянката на първите дървета се гушеше колибата на Трюх.
Пен не чу какво си казаха двамата, но после Лосно се обърна и тръгна назад, а баронът продължи към колибата. Чакай, нямаше начин Трюх вече да се е прибрал, нали? Със сигурност го бяха завели при Освил преди има-няма петнайсетина минути.
„Вътре има някого — каза Дез. — Не е Трюх, не. Някой друг, нов. Някой… ядосан.“
Нали уж Сивите сойки бяха разпитали всички членове на прислугата? Пен се поколеба, разкъсван на две от любопитството си — разпита на Трюх ли да избере, или тази нова загадка? Направи по една крачка и в двете посоки, после спря.
„Нещо много странно става в онази колиба, нещо лошо“ — каза внезапно Дез и Пен тръгна натам с идеята да пресрещне Лосно и да го пита какво става. Градинарят го видя и ускори крачка. Изглеждаше уплашен.
„Пен. Тичай!“
Той хукна, без да пита защо. Този път Дездемона не го превключи на скоростен режим, значи опасността не беше смъртоносна… нали?
„Все още“ — мрачно отвърна тя.
Пен ускори по своя воля, тревата удряше краката му като зелени пръсти, които се опитват да го спънат.
Откъм колибата се чуха удари. Пен скочи на верандата, отвори вратата и се озова пред плътен сумрак. Сумрак, в който се движеха силуети. „Дез, светлина!“ Пред очите му просветна и той видя малка маса, преобърната, и Уеджи — проснат на дъсчения под и вдигнал ръце пред лицето си, цялото в кръв. Очилата му бяха отлетели настрани. Едър възрастен мъж с бастун в ръката се засили и стовари с всичка сила ботуша си — очилата се счупиха с грозно хрущене, а Уеджи извика, сякаш самият той е бил осакатен безвъзвратно.
— Ъ? — Брадатото лице на непознатия се завъртя рязко към отворената врата и нескопосаната поява на Пен.
Това същият фалшив горски ли беше, когото Нат бе срещнал в гората преди няколко часа? Е, явно щяха да си спестят преследването. Извадили бяха късмет, така ли? Пен едва бе отворил уста да поиска някакво обяснение или да каже… боговете знаят какво, когато онзи се хвърли към него и замахна с бастуна към главата му. „А. Късметът на Копелето.“
Пен приклекна и избегна удара само благодарение на демонската скорост. Ако не беше на този режим, бастунът щеше да му пръсне черепа. Ала пропускът не обезкуражи нападателя му — едрият мъж промени светкавично захвата си и другият край на бастуна се стрелна в последващ удар. Ако Дез беше успяла да го счупи на две преди, а не миг след като бастунът се стовари върху ръката на Пен, щеше да е от голяма полза. Уви, не стана така и Пен отскочи с вик назад. Ръката му пулсираше от болка. Цяло чудо беше, че не е счупена.
„Бой с тояги.“ Непознатият очевидно го владееше до съвършенство. Беше опасен и най-вероятно полудял от гняв, защото дори не трепна, когато остана с половин оръжие. Просто го хвана по друг начин, с острия назъбен връх напред, и така се сдоби, благодарение на Пен, с късо копие, което се стрелна кръвожадно към плячката. Бойни рефлекси? Пен изкрещя и взриви цялото нещо на пламтящи стърготини в ръцете на мъжа.
Това вече стресна противника му — или поне го озадачи. Но не го спря — той продължи да напира, протегнал ръце през облака от дим и искри да стисне Пен за гушата. Съвсем на място, предвид че Пен така невъзпитано беше прекъснал опита му да довърши младия барон. Уеджи изскимтя, надигна се тромаво и взе да се оглежда слепешката за някакво оръжие. „Дано намери нещо“, каза си Пен. Дотогава обаче можеше да разчита само на себе си.
„Не точно“ — каза Дез, пресегна се и скърши костите в ръцете на техния нападател. Приглушеният звук, така близо до ушите на Пен, беше отвратителен. Справедлива разплата за очилата на Уеджи?
Задушаващата хватка се охлаби, сетне и последният опит на брадатия да му извие врата се провали с гръм и трясък, а вероятно и с умопомрачителна болка, надяваше се Пен през собствената си умопомрачителна болка. Отстъпи назад, като се давеше, в опит да увеличи максимално разстоянието между себе си и този умопобъркан убиец. Защото дори магьосниците имаха нужда от малко време да планират атаката или отбраната си.