За разлика от този тип. Откакто Пен му се беше натресъл, всяко движение на брадатия беше светкавично. Въпрос на опит? Защото в разгара на такава схватка няма време за мислене. Може би и Пен бе трябвало да тренира рефлексите си по този начин. Всъщност — не. Един натоварен с отговорността за демон храмов свещен е длъжен да мисли, преди да действа. Сигурен беше, че това е упоменато някъде в храмовите му клетви, ако не изрично, то по подразбиране.
— Това е чичо Халбер! — изпищя Уеджи.
— И сам се сетих! — изхъхри в отговор Пен.
— Спри да се биеш, глупак такъв! — извика Уеджи. О… репликата явно не беше насочена към Пен, предвид добавката: — Той е магьосник!
Халбер или още не си бе дал сметка за това, или съвсем беше откачил от гняв, но така или иначе думите на Уеджи не постигнаха планирания резултат. Старият барон се нахвърли върху Пен с подновена ярост, очите му мятаха искри. Пен се размина на косъм със страшен ритник. После Халбер се опита да извади ножа си от канията на колана, макар счупените му ръце вече да отичаха. И успя, на Копелето сълзите!
Понеже този път му останаха няколко секунди, докато лудият го гонеше из малката стая, Пен разнообрази отбраната си и реши да загрее дръжката на ножа. „Пен — сгълча го Дездемона. — Не му е сега времето да се перчиш.“ Дръжката се нагря до червено преди Халбер най-после да я пусне с вой от болка. Ножът изтропа върху дъските.
„Трябва да сложим край на това — помисли си Пен. — Преди аз да умра, а ти да се озовеш в Уеджи.“
„Мм…“ — изтананика си Дез.
Демонът на Халбер, реши Пен, беше не толкова смел, колкото свиреп. „Ти да не би да си играеш с него, Дез?“ Само свръхестествената му скорост го спаси от следващите няколко ритника.
Уеджи най-после беше открил оръжие под формата на железен тиган. Успя да фрасне с него чичо си, не достатъчно силно, уви, преди онзи да го извади от картинката с юмрук. Тиганът отлетя с дрънчене. Фактът, че Халбер се преви от болка над ръцете си, не беше голяма утеха.
„Опитай се да сложиш ръка на гърба му, ниско долу — каза Дез. — Ще трябва да действам прецизно.“
„На Копелето сълзите! Добре, обаче ми дай още скорост, максималната възможна.“
За пръв път през последните минути Пен премина в нападение или поне в нещо, което смътно напомняше нападение. Завъртя се с лице към Халбер, който и без това го настигаше, засилил се за поредния страховит ритник. „Ляво, дясно, отдолу, отгоре?“ Светът се забави още и Пен, след като потупа с палец устата си за късмет, приклекна, сложи ръка върху рамото на Халбер за опора и се оттласна от пода. Озова се във въздуха, свил колене, за да не удари стъпалата си в ниските тавански греди. Пресегна се надолу с другата си ръка, още изтръпнала от удара на бастуна, и притисна длан към кръста на противника си. Леко и нежно.
Този път хрущенето на кост беше внезапно, влажно и окончателно.
Краката на Халбер се подгънаха под тежестта му и той се пльосна като вол в кланица.
— Ъ?
Стъпалата на Пен целунаха дъсчения под и той сви колене да омекоти удара. Изправи се и залитна няколко крачки, преди да възстанови равновесието си. Тялото му се беше сгорещило опасно, до точката на кипене сякаш, след толкова много магия за толкова кратко време. Светът се върна към нормалната си скорост, а той стоеше задъхан. Пот се стичаше по челото му, събираше се във веждите, капеше от брадичката му. Пен се наведе да събуе обувките и чорапите си, съблече по най-бързия начин елека и ризата си, всичко това в отчаян опит да се охлади поне малко.
Халбер редеше мръсни псувни и страшни заплахи и се мъчеше да стане. Напразно, защото от кръста надолу тялото му беше омекнало като крем карамел.
Уеджи беше взел тигана и го държеше като щит пред себе си с едната си ръка, а с другата опипваше пътя. Стигна някак до Пен, целият разтреперан, и каза задавено:
— Той каза, че ще ме убие. Тоест, винаги съм знаел, че ме презира, но не подозирах, че ме мрази толкова много!
— … и онази кучка майка ти… — поднови тирадата си Халбер. Неспособен да даде физически израз на жаждата си за насилие, явно се опитваше да ѝ намери словесен отдушник. Крещеше. Плюеше. Задъхваше се от ярост. Мишените на мръсния му език бяха многобройни, сред тях — Уеджи, майката на Уеджи, Пенрик — не по име, но определението „хилав рус тъпанар“ явно се отнасяше до него, — всички храмови магьосници, обладаната от демон лисица и столичните съдии. Също и собствените му съпруга и брат, отдавна мъртви.
Пенрик насочи Уеджи към вратата.