— Тичай в къщата. Намери Освил. Или друг някой. Доведи помощ.
Уеджи явно срещаше затруднения да определи кое кафеникаво петно в далечината съвпада с къщата на имението, но след като Пенрик завъртя главата му в правилната посока, тръгна натам с относително стабилна крачка.
Пенрик се върна в колибата, като се опитваше да реши какво, в името на петимата богове, се беше случило току-що. Барон Халбер, лишен от цялото си имущество, явно се беше върнал да търси отмъщение, което доказваше теорията на Пен по един крайно ужасяващ начин.
Останал без публика, Халбер се беше умълчал. Изглежда, наистина се беше включил в наемнически отряд след бягството си от Изтокдом преди три години. Дали и братът на Пен Дрово щеше да се превърне в такъв звяр, ако беше преживял лагерната треска? Пен потръпна зиморничаво.
Счупените ръце на Халбер сигурно го боляха жестоко, предвид как се беше свил около тях, но едва ли чувстваше болка, или друго, в долната половина на тялото си. „Така ли е, Хелвия?“ — предпазливо попита Пен. Защото идеите какви наранявания да бъдат причинени и как Дез несъмнено черпеше или от нея, или от Амберейн.
„Повече или по-малко.“ Явно не беше щастлива. Но и не беше чак толкова нещастна като Пен. Той за пръв път използваше магията си да причини такова нараняване, така внезапно и пресметнато.
„Но и контролирано — вметна Дез. — Не забравяй това.“
Синини и отоци се подуваха по ръцете и шията на Пен. Разтегнати мускули се бунтуваха недоволно по цялото му тяло. Той се наведе да вземе ризата си и я навлече. За другите части от облеклото си още не беше готов, но извади храмовите ширити от джоба на елека и ги закачи криво-ляво на рамото си. Сигурно беше най-окаяният свещен за всички времена — окървавен, потен и разчорлен, ако се съдеше по русите кичури, които висяха пред очите му, вместо да са прибрани спретнато на опашка. Приглади косата си и я върза отново, докато се опитваше да събере мислите си, свел смутен поглед към жертвата си, която го гледаше с ненавист.
Пен се изкашля и попита:
— Често ли се опитваш да убиеш хора, които виждаш за пръв път? — Макар че войниците правеха точно това, като си помислиш.
Още псувни, макар и с по-тих глас.
Пен започваше сериозно да се притеснява. Ако този тип умреше от раните си, можеха ли да обвинят Пен в причиняване на смърт чрез демонична магия? Имаше ли риск да загуби Дез? Да му я отнемат по силата на специфичното правосъдие, налагано от ордена на Копелето, което нямаше нищо общо с процедурите на човешките съдилища?
Нима Дез се беше жертвала заради него с действията си от последните минути или най-малкото беше рискувала да я застигне тази ужасна съдба?
„Не бих се тревожила на твое място — каза преспокойно тя. — Този със сигурност ще го обесят преди да е умрял от раните си.“
А дано.
Пен определено трябваше да изчака Освил, а и Тала с нейната тетрадка, преди да разпитва заподозрени, но не можа да се сдържи.
— Ти ли простреля просветена Магал в гората преди три дни?
Халбер го изгледа злобно и с омраза.
— Онази глупачка от храма ли? Нямаше друг начин да извадя от нея демона на оная вещица Сведра, за да го унищожа. Ако проклетникът не беше скочил в тъпата лисица, щях да съм си свършил работата наполовина.
— Наполовина?…
— Щяха да ми останат само оная кучка, жената на брат ми, и кутрето ѝ Уеджи. За всичко беше виновна тя, от самото начало. Направи и невъзможното да ми отнеме всичко и да го даде на оня плужек.
— Е… едва ли си смятал, че като убиеш всички тези хора, ще си върнеш загубеното. Титлата, имуществото, мястото в обществото…
Халбер изсумтя презрително.
— Щом аз няма да ги имам, значи никой няма да ги има. Най-малко те. — Обърна глава, изплю се и добави: — Не ми оставаше много време. Плужекът се размножава.
Пен примигна.
— Такова… не трябваше ли да се тревожиш повече за друго, как ще представиш душата си пред своя бог например? — Макар че кой би бил неговият бог оставаше неясно. Бащата на справедливостта отпадаше по подразбиране. Майката и Дъщерята — също. Копелето, който иначе приемаше всякаква безпризорна пасмина, едва ли щеше да му се зарадва след стореното на Магал, макар че с Него никога не се знаеше. Братът беше безкрайно милостив, вярно, но…
— Проклети да са боговете. Проклет да е светът. Проклети да са… всички.
„Изчерпателен е“ — измърмори Дез.
— Значи… всички тези усилия, цялата безсмислена жестокост… само за да се почувстваш по-добре?
Отвърна му безсловесно ръмжене.
— И получава ли се? — подхвърли Пен. В гласа му нямаше и капка подигравка.