Пен се зачуди какво ли по-нелицеприятно определение беше преглътнал Хамо. Дез му се изкиска, на него, а може би и на двамата.
— Имам няколко идеи какво може да се направи с нея — каза Пен. — С лисицата имам предвид. Ъъ, както и с демона. — Или щеше да има, след като наспи и възстанови силите си. Хамо би могъл да му отнеме тази грижа с една своя дума, а и Пен беше толкова уморен, че сигурно не би имал нищо против, само дето… — Вчера споменахте, че мислите по въпроса?
Хамо прокара пръсти през косата си и се намръщи.
— Има само две възможности. Първата е светецът от Изтокдом да предаде осакатения демон на бога.
Естествено, че орденът на Копелето в кралската столица нямаше как да няма свой светец подръка. Е, може би не точно на постоянно разположение, доколкото показваше личният опит на Пен със светците. Тези пряко докоснати от бога мъже и жени си имаха друг пряк началник, а лоялността им към храма идваше на второ място. Дез потръпна.
— Или — продължи Хамо, — вторият вариант е да жертваме лисицата и да прехвърлим каквото е останало от демона в нов храмов магьосник. Да спасим… нещо.
— Наистина ли мислите, че ще е различно от класическото първо прехвърляне на стихийно създание от животно в човек?
— Сигурен съм, че ще е различно. Само не знам колко опасно би било за магьосника да приеме един толкова увреден партньор.
Пен отвори уста да възрази, че Хамо не би говорил за „жертване“, ако демонът беше прескочил не в лисицата, а в случаен човек. Само дето, ако беше прескочил в човек, тогава и двамата — и човекът, и демонът — щяха да имат думата по въпроса. За разлика от безсловесното животинче. Богове, толкова беше уморен, че не мислеше ясно.
— Има и трети вариант. Да оставим за известно време лисицата при шаманите. Да я опитомят.
Хамо видимо се стресна.
— Защо да го правят? Не могат да използват духа ѝ като основа за създаването на Велик звяр, заради демона. Двата вида магия са несъвместими. А изчакаме ли прекалено дълго, има голям риск състоянието на демона да се влоши още. И да изгубим още от Магс и Сведра.
— Едва ли. Загубата вече е налице. Това е като да налееш вода в чаша, докато се напълни и започне да прелива. Чашата така или иначе си остава пълна, след като се е напълнила веднъж. Идеята ми е, че имаме шанс да проучим един много рядък феномен, поне за известно време. Така или иначе лисицата няма да ходи никъде, докато малките още сучат, поне още няколко седмици. — Освен ако взелият надмощие демон не се почувстваше пряко застрашен от унищожение. Тогава със сигурност щеше да направи опит да се спаси, а те щяха да се сдобият с истински проблем. Добре де… с още един истински проблем.
Хамо се колебаеше.
— Долови ли нещо, което да потвърждава теорията ти?
— Не прекарах много време с лисицата. Ще трябва да я наблюдавам по-дълго, за да усетя евентуалните промени. — „Промени“, а не „влошаване“. Не че Хамо нямаше да се сети какво има предвид, въпреки предпазливия му избор на думи.
— Би било приемливо, ако лисицата е стабилна. И опасно, ако не е.
Пен кимна неохотно.
— Смятам, че трябва да дойдете в менажерията и да я видите лично, преди да вземете някакво необратимо решение.
Хамо изви устни в усмивка и каза:
— Пенрик… да не би да се опитваш да спасиш живота на лисица?
— Демонът на Магал явно прави точно това — обоснова се Пен. Аргументът му, уви, май не беше особено силен.
Хамо разтърка очи и изпухтя.
— Не мога да… Хайде да подновим този разговор в менажерията. Утре.
— Добра идея, сър. — Поне не беше отхвърлил категорично предложението му. Време беше за тактическо отстъпление, реши Пен, преди да е паднал от стола върху този прекрасен мамещ го килим.
Хамо стана да го изпрати, което също беше обнадеждаващ знак. Вече при вратата свещеният наведе глава и каза под нос:
— Аз никога не бих рискувал да компрометирам демона си, между другото… Бих използвал нож. Или голите си ръце дори.
Пен не би могъл успешно да се престори на ужасѐн, след като сам беше премислял същото.
— Е, вече няма нужда от това. — Успя да се усмихне възможно най-съпричастно, направи свещения знак и потупа два пъти устни с палец за довиждане.
Когато Пенрик най-после се довлече до храмовата къща за гости, наближаваше полунощ. Опитваше се да съчини текста на бележка, която да мушне под вратата на принцесата-архисвещена и с която да извини отсъствието си с напредналия час, но откри друга бележка, закачена на собствената му врата. Беше написана с хубавия почерк на секретарката и му нареждаше да се яви пред архисвещената, преди да си легне, без значение колко е часът.