На следващата сутрин Пен се надигна от леглото с мисълта, че принцесата-архисвещена е надценила възстановителните способности на една нощ сън. Замисли се за разходката през целия град до шаманското общество, да не споменаваме, че обратният път беше все по нанагорнище, и поръча да му докарат кон от храмовата конюшня. Оказа се поредният плужек, което пасваше идеално на настроението му. Покатери се на гърба му и клюма през половината път. Докато стигне до високата ограда на шаманската менажерия, вече се беше събудил с помощта на хладния влажен вятър, който забърсваше долината на река Щърк и обещаваше дъжд.
Остави коня си на един услужлив коняр и тръгна към отделението на лисичето семейство в по-малката конюшня, която гледаше към двора на менажерията. Люнет го беше изпреварила, доволно установи той — седеше на столче под широката стреха без следа от вчерашната умора. Поздрави го с широка усмивка.
— Как е семейството след принудителното преместване? — попита Пен.
— Много добре, виж сам.
Наведоха се да погледнат в настланото със слама отделение. Лисицата лежеше спокойно на една страна и кърмеше две от лисичетата, три други спяха на космата купчинка, а последното си търсеше белята, като хапеше братчетата и сестричетата си където свари. Лисицата вдигна бдително глава към Пен, но после я отпусна отново с уморена майчинска въздишка. Виж, шаманката явно изобщо не я притесняваше.
— Малките явно се чувстват отлично, много са палави — уведоми го Люнет. — Ще трябва да ги изведем на двора да потичат, след като преценим, че ъъ… майка им е привикнала към новата обстановка.
За лисицата ли говореше, или за демона? Демонът беше взел връх, без никакво съмнение, беше се превърнал от язден в ездач, нищо че позволяваше на лисицата да се грижи за домочадието си. Но не животното определяше отношенията, засега неочаквано гладки, със заловилите го хора.
„Дез — помисли си Пен, — долавяш ли някаква промяна у демона? В сравнение с вчера?“
Лисицата… не, демонът вдигна главата на лисицата отново, усетил свръхестествения оглед от страна на другия демон в съседство, но изтърпя инспекцията. Поне нещичко от питомните му храмови навици беше оцеляло, изглежда. Насърчителен знак?
„Няма нова загуба в плътността ѝ — докладва Дездемона. — По-спокойна е, което е добре.“
Вероятно беше твърде рано да се каже. На Пен му се искаше да обяви демона за стабилизиран… или трябваше да каже „стабилизирана“, защото създанието в лисицата беше придобило половата характеристика на ездачките си, а и Дез говореше за него в женски род… но искаше също така да е напълно сигурен в преценката си.
„Хамо и неговото хлапе ще стигнат до същия извод, стига да не избързат с преценката.“
Неговото хлапе? О, говореше за демона на Хамо.
„По-млад е от теб, така ли?“
„Като повечето демони. Хамо е едва вторият му човешки ездач. Преди това е бил стихийно създание. — И добави с известна неохота: — Хамо му влияе добре. Развил се е забележително. След още един добре подбран живот може би ще е готов да се обучава за лекар.“
Което беше голямата награда в магьосничеството, така както един Велик звяр, готов да бъде жертван в шаман, беше крайната цел на множеството внимателно проведени ритуални жертвоприношения. Което, от своя страна, можеше да се превърне в кариера за малките лисичета. Шаманите предпочитаха животни с дълъг живот, време, в което да натрупат духовна сила и мъдрост. Тук, в менажерията, лисичетата щяха да се чувстват много по-добре, отколкото в гората, където половината котило нямаше да оцелее след първата си година.
Гласове долетяха през влажния въздух и изтръгнаха Пен от мислите му. Той се обърна и видя просветен Хамо да се появява иззад ъгъла, следван не от друг, а от Освил и неговата сянка Тала. Явно Освил се беше отбил в палатата на ордена рано сутринта и бе решил да последва свещения в менажерията. Воден от любопитство, а не по задължение, реши Пен.
Освил кимна на Люнет, която му махна с обичайната си дружелюбност, след това я представи, с все титлите и всичко, на старшия магьосник.
— Благодаря ви за вчера. Разбрах, че сте свършили отлична работа — каза ѝ Хамо в опит да поддържа любезния разговор, макар че не можеше да откъсне поглед от отделението. — Мога ли да… може ли да вляза?
Люнет нацупи устнички.
— Разбира се, просветени, макар че се опитваме да не безпокоим прекомерно майката. — Намек, че Хамо трябва да се оттегли незабавно, ако лисицата покаже признаци на тревога. Той кимна с разбиране, след което Люнет отвори долната вратичка и я затвори след него.