Лисицата вдигна рязко глава, после стана и се отърси от малките, които се разскимтяха и побързаха да се дръпнат далече от човека. Но нищо в стойката ѝ не говореше за страх. Хамо се смъкна на колене пред нея, после седна с кръстосани крака на сламата. Лисицата се приближи към него по своя воля. Чак сега Пен си даде сметка, че свещеният е първият човек, когото демонът в лисицата би могъл да познае.
Гледаха се дълго. Без думи, но не и без разбиране, защото Хамо опря длан в пода и прошепна:
— Много съжалявам за загубата ти.
О. Разбира се. Естествено. Защото просветена Магал беше изгубила демона си, но демонът също беше изгубил своята Магс. Демоните скърбяха ли?
„О, да — прошепна Дез. — Не познаваме скръбта, когато идваме в света като стихийни създания. Но се учим. Учим се по трудния начин.“
Стомахът на Пен се сви в пристъп на безформена, неясна скръб. Която не беше негова. Наложи се да вдиша и издиша, бавно и предпазливо.
Лисицата сложи черна лапка върху ръката на Хамо. Този език Пен можеше да разбере и без специалните си умения. „Аз също съжалявам за загубата ти.“
Хамо обърна глава към тях и каза тихо:
— Тя още е там. Нещо от нея определено е там. — После насочи цялото си внимание към лисицата.
Люнет вирна брадичка и прошепна:
— Всичко е наред, като гледам. Хайде да ги оставим сами за малко. — Явно и тя, като него, се беше почувствала натрапник в чужди, лични дела, помисли си Пен.
Под сивкавата утринна светлина четиримата отидоха при блокчетата за качване, където Пен беше видял за пръв път шаманите… едва вчера? Той седна на едно от блокчетата и изпъшка с облекчение.
Освил погледна към стиснатите му между коленете ръце и попита:
— Дали я е обичал, как мислиш? За Хамо и Магал питам.
Пен издърпа едната си ръка, колкото да махне.
— Очевидно, но ако питаш дали са били любовници — едва ли. Почти невиждано е двама магьосници да споделят физическа интимност. Но има и други видове любов, които са също толкова дълбоки. Гордост от постиженията на протежето ти, надежди за светлото му бъдеще и така нататък. И за бъдещето на демона ѝ. Представи си го като двама художници, които хем си съперничат, хем се възхищават взаимно на работата си. И оцелелият скърби не само за изгубеното минало, а и за неосъщественото бъдеще.
— Хм.
Тала ги слушаше замислено, но този път като никога не си водеше бележки.
— Ами вие? — попита Пен. — Как мина снощи? Предадохте ли Халбер на съдбата му? — Вече двойно заслужена и вероятно двойно по-неприятна. Редно ли бе да се надява на такова нещо?
Освил кимна.
— В затвора е, в сигурни ръце. Този път няма да избяга на бърз кон.
— Гладко ли мина докладът ти пред началниците? — попита Пен, както мислеше за собствените си затруднения от изминалата нощ.
Освил взе, че се ухили. Малко самодоволно, но все пак… Пен вдигна въпросително вежди.
— Нямаха търпение да ме уведомят, че случаят ще ми бъде отнет и предаден на друг дознател, много по-високо в йерархията, заради връзката на убийството с кин Шипвир. Аз на свой ред ги уведомих, че са закъснели.
— Уви — измърмори Тала с тон, който в най-висша степен противоречеше на казаното. После се ухили самодоволно, досущ като шефа си.
Пен беше натрупал достатъчно опит с бюрократичните йерархии, за да разбере недоизказаното.
— Поздравления.
— Благодаря — каза Освил. — Задължен съм ти. Не на последно място, че не се наложи да разследвам убийството на бедния барон Уеджи. Тази новина би се харесала на началниците ми много по-малко. — Явно представил си този евентуален разговор, Освил свъси вежди. — Той иска да се видите, между другото.
Пен кимна.
— Сигурен съм, че ще намеря време, преди да си тръгнем от Изтокдом.
Тала попита… въздуха наоколо, най-общо:
— Е, и шаманите ли са като магьосниците? Предпочитат да работят сами, встрани от колегите си?
— Нищо подобно — отговори Люнет. — Ние постоянно работим заедно. Даже днес следобед имам групово занятие по пеене.
Тала сякаш не се впечатли особено, но все пак попита:
— Нещо като храмов хор?
Усмивката на Люнет стана досущ като на лисичка.
— Не точно.
Комбинираха и хармонираха заповедните си гласове? „Леле“, както би казала принцесата-архисвещена. Или даже „леле, леле, леле“. О, това Пен непременно трябваше да го види.
Люнет зарея поглед над рамото на Освил и добави:
— Макар че и шаманите се сблъскват с някои проблеми, с които, предполагам, се сблъскват магьосниците. Обикновените хора се страхуват от нас, боят се от силата ни, защото не я разбират. Мислят си, че като сме приели в себе си звяр, самите ние сме станали зверове.