Пен не просто си го представяше, а завиждаше. Лисицата и нейната млада кандидат-магьосница, заедно денем и нощем, ходят на разходки. Ако вече си нямаше демон…
„Просто си мислиш, че ще е адски яко да си имаш умна лисичка за домашен любимец“ — подигра му се Дез. Пен не го отрече.
— Ще трябва внимателно да подберем евентуалната кандидатка така, че двете да си паснат — каза Хамо.
Този човек, напомни си Пен, създаваше магьосници за храма.
— Сигурен съм, че ще се справите.
— Може би — каза Хамо и присви очи, обмисляйки каквито там допълнителни фактори влизаха в уравнението. — Може би. Толкова ми се иска да спася нещо от… Трябва да помисля коя би била… хм. Хм.
Тонът на хъмканията допадна на Пен. Звучаха много обнадеждаващо. Докато стане време да се отбият лисичетата, Хамо щеше да е имал няколко седмици да прерови… ами, цялото кралство, реално погледнато, за подходяща жена сред всички кандидат-магьосници по всички краища на страната. И щеше да се справи с тази задача по най-добрия начин. Някъде имаше кандидат-магьосница с изключително добър късмет.
„Да не би да съжаляваш за внезапния и хаотичен начин, по който ние с теб се събрахме?“ Въпросът на Дез беше тих, с едва доловим намек за обида. Не че нещо можеше да се направи по въпроса сега. Ако не се брояха няколко стрели в гърба му и друга злополука от подобно естество.
Пен отвърна жално: „О, от известно време подозирам, че ние сме имали по-добър Сватовник от Хамо, не че той не е добър. Тази мисъл… би била по-ласкателна, ако беше по-утешителна. Мда.“
И въздъхна.
Кралските съдии в Изтокдом потвърдиха смъртната присъда на Халбер кин Шипвир и той беше обесен седмица след като Сивите сойки го предадоха на властите.
Пенрик не присъства на екзекуцията. За разлика от Хамо.
Три дни преди да потеглят обратно към Мартенмост Пенрик отправи официално искане за аудиенция при принцесата-архисвещена.
Тя го прие в частните си покои и изкъшка слугините, които се опитваха да опаковат целия ѝ багаж — онзи, който си беше донесла от Мартенмост, плюс всичко, което беше накупила в столицата — за дългия път към дома. Хълмовете на Изтокдом не бяха лоши, но не бяха и суровите снежни върхове на хоризонта, с които Пен беше свикнал. Макар че планините, без съмнение, щяха да го чакат с безкрайното търпение на камък. Нетърпението беше запазена марка на хората, в неговия случай — придружено с голяма доза нервност.
Той изпробва най-хубавата си усмивка и седна върху синьо-бялата коприна. Този път нямаше опасност да я изцапа, не и с изпраните бели дрехи на своя орден.
— Имам предложение за вас, ваша милост. Искам да усъвършенствам способностите си като ваш придворен магьосник.
— Колко директно. Някоя и друга любезност преди това няма ли?
— О. Ами, вие искате ли? Мога да…
— Не особено. — Тя вдигна вежда, в знак че е заинтригувана, но още не е склонна да дава обещания. — Слушам те.
— Говорих с моя приятел шаман Инглис. И с неговия началник в Кралското общество майстор Лиман. Той отговаря за обучението на младите шамани. Понеже обществото е отчасти училище, отчасти ферма, отчасти научно средище, а напоследък и хоспис за ранени или болни създания.
— Явно прекрасно място — каза тя.
Пенрик кимна енергично.
— Та майстор Лиман е съгласен, че за мен ще е безкрайно полезно да се обучавам известно време с кралските шамани. Да понауча нещо от тяхната магия.
— А какво ще спечелят от това шаманите на моя племенник?
— Ами, ще получат възможността да изучат мен на свой ред, предполагам.
— И колко време ще продължи това обучение?
— Трудно е да се каже. Тоест, един шаман може да посвети и целия си живот, за да усъвършенства призванието си, но аз вече си имам свое призвание и то, такова, си ме зове. Но обществото има богата библиотека, която се обновява постоянно. Позволиха ми да я разгледам. — Инглис изрично му беше забранил да точи лиги върху безценните томове.
— И колко време ще ти трябва, за да прочетеш всички книги в библиотеката? Месец?
— О, повече! — Поколеба се. — Година?
— Значи нещо като втора специалност. — Люен кривна замислено глава с все сложната ѝ прическа. — И как ще ме компенсираш за това свое така дълго отсъствие?
— Когато се върна, ще мога да правя повече неща.
— Какви неща?
— Ако вече знаех… ако някой изобщо знаеше… нямаше да се налага да оставам за обучението, нали така?
— Това… този аргумент всъщност не е толкова лишен от смисъл, колкото изглежда на пръв поглед.