Пен се шашна, после се подпали.
— Аз си мислех за научни текстове, но — да, защо не? Или пък книжки с приказки… Всякакви неща. — Замълча с мисълта да я попита отново за стипендията, но любопитството му надделя. — Какъв е онзи стих, за който споменахте?
— Съвсем кратък фрагмент всъщност. От онези песни, където един пита, друг отговаря, сещаш се. Та значи поетът разказва за един странстващ учен и казва: „С радост учеше, с радост преподаваше“. И по-нататък обяснява как човечецът бродел целият в дрипи, което винаги ми се е струвало несправедливо.
— Сигурно е похарчил всичките си пари за писари. Човек все пак трябва да избира, нали така.
Тя изпръхтя деликатно. Но после попита:
— А какво мисли Дездемона за всичко това?
Пен понечи да отвори уста, после каза: „Дез?“, и ѝ отстъпи контрола над речта си.
— Аз съм за шаманите — каза Дез без колебание. — Ще е нещо ново. Пък и Рухия пази много приятни спомени за един шаман.
Пен побърза да затвори уста, преди Дез да се е впуснала в неприлични подробности. А после се запита в какви ли (вероятно ужасяващи) разговори биха се впуснали Дез и Люен, ако той не беше тук да ги подслушва.
„Ами що не пробваш?“ — подкачи го Дез и Пен стисна зъби.
Люен го потупа по ръката.
— Просто гледай да ми го върнеш, Дездемона.
— Както наредите, архисвещена — отвърна демонът.
$orig_series=Penric and Desdemona (from World of the Five Gods (Chalion))
$series=Пенрик и Дездемона (от Светът на петимата богове (Шалион))
$sernr=3
$orig_title=Penric’s Fox
$year=2017
$type=новела
Мисията на Пенрик
1.
— Дездемона! — ахна със страхопочитание Пенрик. — Виж само тази светлина!
Наведе се през парапета на адрийския товарен кораб, който акостираше бавно през стесняващия се Патоски залив, и зяпна ококорен скалистите брегове на Седония. Сухият, чист като сълза въздух придаваше на далечните гранитни планини ясните очертания на обработен кристал. Издигащото се утринно слънце беше с цвета на пчелен мед. Пенрик вдигна поглед към изумително синьото небе, така дълбоко, че причиняваше световъртеж. Синева, в която да се гмурнеш и никога да не се удавиш в бездънната ѝ шир.
Точно така би трябвало да изглеждат вълшебствата, помисли си той, в някой мит или легенда за стихиите. „Човекът, който се влюби в небето.“ А после си напомни, че в тези приказки простосмъртните рядко печелят.
— Да, обаче до обяд слънцето ще е опекло бледната ти учена кожа като на шиш, че и мехури ще ти излязат. Покрий се бе. Ще трябва да ти намерим отнякъде свястна шапка — отвърна демонът през собствените му устни със заповедния тон на ужасната по-голяма сестра, за каквато му напомняше толкова често. И все пак му се стори, че и Дез не е безразлична към гледката, видяна през неговите очи, към окъпаната във вълшебна светлина земя на… би ли могло да се каже „на своето рождение“?… Добре де, земята, която беше напуснала преди, колко, стотина години?
— Повече — въздъхна тя.
Пен притисна пръст към устните си като предупреждение към Дездемона да се въздържа от коментари на глас, когато не са сами, и тръгна към носа, като заобикаляше моряците, заети с платна и въжета. Неколцина пътници се бяха събрали там да видят града, дал името си на залива. Корабът зави и пое към брега, издул платна от слаб попътен вятър.
Загладен от свлачище склон се дръпна като театрална завеса и разкри жадуваната гледка. Полегнал връз широкия амфитеатър на залива, Патос сякаш бе построен от костите на тази земя — каменни къщи с покриви от червени плочи, каменни улици, арки и колонади, а също и познатият петоъгълник на каменен храм, кацнал високо на едно възвишение. Голяма каменна крепост охраняваше каменни кейове, щръкнали в прозрачната синя вода и приютили десетина търговски кораба, които вече изпразваха трюмовете си.
Горичката от кранове и мачти компенсираше донякъде липсата на дървета, която обясняваше защо дървеният материал, с който бяха пълни трюмовете на техния кораб, щеше да се посрещне толкова добре тук. Неповратлив, бавен и скучен беше този кораб, подходящ за обикновени пътници с обикновени кесии. Точно като млад адвокатски писар, който носи куп неподписани търговски споразумения и чернова на брачен договор. Документи до един фалшиви. Пен нагласи кожената каишка на рамото си и сложи ръка върху малката кожена чанта, където бяха прибрани те, както и вторият набор документи, много по-интересен и зашит в подплатата ѝ.
Велка махна на Пен и той отиде при него на предната палуба. Човекът беше седонийски търговски агент, с когото Пенрик се беше сприятелил, или поне сближил в някаква степен, по време на спокойното тридневно плаване от адрийския град Лоди и с когото можеше да упражнява седонийския си. Велка каза с усмивка: