— Още ли се вълнуваш от първото си идване в Седония?
— Да — призна Пенрик и се ухили в отговор, все така опиянен от сутрешната светлина. Изобщо не го интересуваше, че прилича на глупак. На един млад писар му е позволено да се прехласва.
— Много изненади те чакат, да знаеш.
— Надявам се да е така.
Дез не каза нищо, дори на тихата реч, но Пен имаше чувството, че и тя наблюдава пристанището със същия нетърпелив интерес като него.
Двама гребци с туниките на седонийската митница потеглиха с боядисана в зелено лодка от кея и спряха при кораба на Пен. Той взе куфара си и тръгна с Велка и първата група пътници, прехвърли се без инциденти през борда и се спусна по въжената стълба. След като се отървеше от човешкия си товар, корабът щеше да се премести на друг кей, близо до имперската военноморска корабостроителница, където да разтовари дървения материал от трюмовете си. Пенрик се замисли разсеяно върху здравия смисъл, какъвто самият той не откриваше, в това една страна да продава на друга необходимите суровини за строеж на кораби, при положение че въпросните страни биха могли в близко бъдеще да се окажат във война или най-малкото в коловоза на хронични морски сблъсъци. Е, тази загадка не беше сред прерогативите на неговата мисия.
Имперската митница се помещаваше под дълъг дървен навес, приютил маси, неколцина митнически агенти с униформени туники, няколко отегчени войници и скучна бюрократична атмосфера като цяло. Пътниците се наредиха на опашка и всеки показваше багажа си, когато му дойдеше редът. Митническият агент, при когото се падна Пенрик, прегледа фалшивите му документи и записа фалшивото му име, фалшивата възраст и фалшивата причина за посещение в страната, всичко това с минимален интерес. После изсипа куфара на масата и разрови съдържанието му в търсене на… Пен нямаше представа на какво.
Във всеки случай неговата най-тайна и опасна контрабанда, неговият демон на хаоса, комуто дължеше свръхестествените си сили, мина проверката напълно незабелязан.
Велка, който се беше забавил да говори с някакъв служител на пристанището, махна на Пенрик. Той излезе отново под яркото слънце и побърза да се отдалечи, защото предпочиташе на този етап да не се натоварва с компания. Зачуди се кое да направи по-напред — да намери човека, с когото бе дошъл да се пазари толкова отдалече, или да се настани някъде. Може би първо да намери човека, а после да си избере квартира или хан на място, което ще е удобно за него. Би могъл да разпита за адреса му продавачите на пристанищния пазар, но това би оставило следа. Сигурно имаше някакъв по-дискретен начин.
„Прав си — одобри Дездемона. — Най-добре пробвай в двореца на губернатора или в някоя кръчма близо до армейските казарми, където се събират войници.“
Пен имаше чувството, че познава града, поне в най-общи линии, макар да идваше за пръв път. Това странно усещане дължеше на Дездемона — една от предишните ѝ ездачки беше живяла тук няколко години. Макар и преди цяло столетие, напомни си Пен. Нещата се бяха променили със сигурност, но вероятно можеше да разчита на спомените ѝ за основните сгради и улици, предвид че всичко тук изглеждаше изградено от камък.
Пазарището, истинско село от сергии и навеси, миришеше на риба, въжета, катран и подправки. Предлагаха се също дрехи на старо, медна и керамична посуда и екзотична за Пен храна — портокали и лимони, сушени фурми, ядки и странни зеленчуци с ярки цветове, също маслини и маслото, което се правеше от тях. Продавачите и клиентите също бяха пъстра смесица от мъже и жени, както и много деца, които търчаха като опуснати и добавяха своите пискливи нотки към всеобщата врява. Дрехите на мъжете се състояха от широки ленени туники и панталони, а жените бяха облечени скромно, с високи деколтета. Имаше хора с различен цвят на кожата, от почти рокнарийско бронзово до маслинено или тъмнокафяво с червеникав оттенък на онези, които прекарваха дните си на открито.
Косите също варираха, от къдрави до прави, изсветлял от слънцето бронз, тъмна мед и кестеняво, но най-често — черно. Зарадва се, че е приел дадения му съвет и е боядисал своята тъмна за пътуването. Русата му до бяло коса правеше впечатление дори в родината му, а тук би лъщяла на слънцето като сигнален фар. За очите си не можеше да направи нищо, освен да мижи постоянно. Постара се да сгърби рамене в приведената стойка на класически писар.