— Аз съм просветен Тигни — каза мъжът, докато ги оглеждаше. Ганс очевидно беше слуга, двамата храмови охранители също не представляваха загадка, но Пенрик вероятно повдигаше известни въпроси и погледът на мъжа се задържа малко по-дълго върху него, преди да се насочи отново към Тринкер, който чакаше с шапка в ръце. — Разбрах, че имате новини за просветена Рухия? Очаквахме я тази седмица.
Тринкер се изкашля.
— Носим новини, сър, но не са добри. Просветена Рухия получи сърдечен удар по пътя, на пет мили от град Зелен геран. Почина преди Уилром — Тринкер кимна към другаря си — да се е върнал с помощ. Храмът в Зелен геран се погрижи за погребението ѝ с всички необходими ритуали, белият им гълъб излетя, в знак че душата ѝ е приета от нейния бог и така нататък, както си му е редът. Понеже не знаехме какво друго да направим, а и бяхме преполовили пътя дотук, решихме да донесем багажа ѝ при вас.
Тигни го стрелна с остър поглед.
— Не сте отваряли багажа ѝ, надявам се?
— Не сме, сър — отвърна Тринкер. — Така де, тя беше магьосница. Не бихме посмели.
Облекчението на Тигни не трая дълго. Той се напрегна отново и попита:
— Да, но… какво стана с нейния демон? Отишъл е заедно с нея при бога?
— Ъъ, не — смотолеви Тринкер и кимна към Пен.
Тигни завъртя рязко глава. Пен се усмихна несмело и махна лекичко с ръка.
— Боя се, че е тук, сър.
— Кой?… — Тигни го изгледа продължително и остро. — Я по-добре влезте.
Нареди на портиера да отнесе багажа на Рухия в неговите стаи, което доведе до известна блъсканица, докато свалят сандъците от товарния кон и ги вкарат в коридора, после го прати, заедно с Ганс и Уилром, да отведат конете в близката конюшня, в която държали животните на храма.
— Насам. — Свещеният поведе Пенрик и Тринкер към горния етаж. Влязоха в малка светла стая с изглед към улицата. Стаята приличаше на кръстоска между кабинет и счетоводна кантора, масата беше отрупана с документи и мастилници, имаше няколко стола и претъпкани рафтове. Пен погледна рафтовете и се зачуди защо един свещен на Копелето държи в кабинета си двайсетина куриерски чанти.
Тигни потърка брадата си и им махна да седнат.
— И вие сте?… — обърна се той към Пен.
— Пенрик кин Джуралд от бароните Джуралд, близо до град Зелен геран, сър. — Не знаеше дали трябва да представи и Дездемона. — Големият ми брат Ролш е лорд на долината.
— И как стана така, че… не. Да започнем от началото, иначе кашата ще е пълна. — Обърна се към Тринкер и го разпита подробно за всичко случило се, от зачисляването му като ескорт на свещената в Лиест до нещастието на пътя за Зелен геран. Явно групичката им беше пътувала значително по-бавно, отколкото сега с Пен.
— Но защо изобщо сте се озовали на онзи път? — попита Тигни някак жално. — Това не е най-прекият маршрут от Лиест до Мартенмост.
Тринкер сви рамене.
— Знам, сър. Свещената ни каза да минем оттам.
— Защо?
— Каза, че била пътувала от Лиест до Мартенмост и обратно поне трийсет пъти и искала да смени пейзажа.
— А някакъв друг аргумент не изтъкна ли? За промяната в маршрута. Било е просто каприз, или… Да е намекнала нещо или да е направила странен коментар?
— Не, сър.
Тигни сви устни и се замисли. После издиша шумно и продължи:
— Имало е слугиня с вас, казвате? Но тогава защо не… къде е тя?
— Върна се в Лиест, сър. Свещеният в Зелен геран ѝ сне показания под клетва и я освободи. На вас ли трябва да ги дам?
— Да. Наказание за греховете ми.
Тринкер извади документа и му го подаде. Тигни счупи печата и прочете показанията на слугинята, като въсеше все повече чело. После остави листа настрани с недоволна въздишка.
Пен се престраши да попита:
— Просветен Тигни, вие разбирате ли от тези неща? Магьосници, демони и… прочие?
Тигни понечи да отговори, но почукване на вратата отклони вниманието му.
Влязоха Уилром и Ганс. Сега, когато всички свидетели бяха налице, свещеният се върна към разказите им за смъртта на Рухия. Имаше дребни разлики в детайлите, но само толкова. Пен реши, че начинът, по който Ганс описа собствения му припадък — „пльосна се сив и безжизнен като мъртва змиорка“, — е незаслужено натуралистичен. Тигни остави разказа на Пен за последно и той не премълча нищо, описа в подробности последните думи на умиращата, виолетовия проблясък и странния хор от гласове. Всички го зяпнаха разтревожено, освен разпитващия, който явно смяташе тези неща за нещо нормално.