Пълна изолация.
Е… не и за него.
— Дез — изпъшка той. — Още ли си с мен?
Кратка пауза, после:
— Ще трябва да ти пръснат мозъка по цялата улица, за да съм другаде.
Въпреки пулсиращата болка Пен не устоя на любопитството си и попита:
— В кого би прескочила?
Остана с усещането, че Дездемона се нацупи.
— Във Велка.
Когато ездачът умреше внезапно и демонът му бъдеше принуден да прескочи другаде, обикновено отиваше при най-силния човек в съседство.
— Сериозно?
— Той не би оцелял дълго. — Пауза. — Би умирал бавно и в най-страшната агония, която мога да му уредя.
Пен се запита дали това е начинът на един демон да ти каже, че те обича.
„Повече или по-малко — отвърна Дез на тихата им реч, защото му ставаше все по-трудно да движи устните си. — Пен, съсредоточи се. Трябва да останеш буден. Черепът ти е пукнат и кървиш навътре. Можем да затворим с изгаряне кръвоносния съд, но трябва да отворим дупка и да извадим съсирека, преди налягането да те убие.“
„Искаш сам да си направя трепанация?“
„Аз ще го направя, но трябва да останеш в съзнание. Не мога да работя, ако ти… ако ти…“
„Разбрах.“
Деструктивна медицина. Понякога спасяваше живот.
Друг път — не…
Главата го болеше зверски и избиването на отвор колкото върха на пръста му не промени забележимо нещата. Не изтече много кръв, но част от чувствителността в изтръпналите му устни се завърна. „Да, точно така“ — каза някой от тях двамата.
„Може ли вече да припадна? Боли…“
„Не. Стой буден. Трябва да извадим съсирека.“
Правилно. И познато. И много неприятно като перспектива. Дали Дез изпитваше същата болка като него? Може би не, но ако умът и тялото му откажеха, тя също щеше да пострада. „Предполагам, че и за теб не е голяма забава.“
„Позна.“
След малко Пен попита:
„Дез, можеш ли да дадеш светлина на очите ми, докато работиш?“
„Да…“
След миг мракът се отдръпна. Понеже нямаше никаква светлина, която Дез да подсили, се получи особен, безцветен ефект, но поне му даде представа за пространството наоколо. Намираха се в кръгла камера, изсечена в скалата, около четиринайсет стъпки висока и седем широка, като стените се извиваха навътре към малкия отвор в тавана, понастоящем затиснат с тежък камък.
Пенрик оглеждаше обратния наклон на стените. Като младеж се беше катерил доста из родните планини. „Не, тази стена няма как да изкатеря.“ Дори да беше в най-добрата си форма, а не беше… По пътя към Седония си беше мислил, че никаква заключена врата не може да го задържи. „Това място да не е създадено специално за магьосници?“ Възможно ли беше Велка да е разкрил и тази негова тайна?
„Това е стандартна седонийска бутилкова килия. Говори се, че тук хвърлят затворниците, за които искат да забравят.“
„Била ли си преди в такава?“ И по-важният, неизречен въпрос: „Измъквала ли си се от такъв затвор?“. Освен по трудния начин, тоест, без ездача си.
„Не.“
След малко Пен пропълзя до стената и се надигна колкото да облегне рамене на нея. Там измъкнаха последните остатъци от съсирека и Пен плъзна внимателно пръсти зад ухото си, където нещо мокро попиваше в боядисаната му кестенява плитка. Кръвозагубата не беше голяма, нямаше да го убие. Не и от външната страна на черепа му.
Настани се по-удобно и се съсредоточи върху дишането си. Не беше най-амбициозното начинание на света, особено в сравнение с плановете му от тази сутрин, но засега беше предизвикателство само по себе си.
След време Пен започна да се пита как се е издал пред Велка, дали е казал нещо, което не е трябвало да казва, или просто се е изложил като актьор — не че ролята му беше особено трудна. Не се сещаше за нищо. Велка не беше магьосник като него. Нито шаман, нито, със сигурност, светец. Не беше разкрил тайните на Пен с помощта на свръхестествени средства.
И в този ред на мисли, кой всъщност беше Велка? Патриотично настроеният седонийски търговец, за който се представяше? Или агент от съвсем друг вид?
„Аз също не виждам къде сме сгрешили“ каза Дез.
Мило от нейна страна, че поемаше част от вината, за да не се чувства Пен като последен глупак. Тази негова първа тайна дипломатическа мисия трябваше да е лесна и при успех обещаваше още възможности за пътешествия до нови места по поръчка както на дука, така и на архисвещения. Уви, бутилковата килия не фигурираше в списъка му с туристически забележителности.
След още време Пен започна да се пита дали ще умре, а после, изтерзан от безформеното безвремие, как ще умре. Ще го екзекутират по някакъв ужасен начин? Или просто ще го оставят тук да излинее в мрака? Който не беше мрак за него. Нито щеше да умре сам — Дез беше приятелка, която не можеше да надживее. „И това е някаква утеха все пак“, реши той.