— Забрави — изсумтя Дез. — Дори ти не си толкова кльощав, че да се провреш през тая дупка. А и каналът едва ли се разширява нататък.
— Предполагам, че се излива в морето. — Миризмата, която долиташе от канала, навяваше мисли за солена вода, а не за клоака. Но не, каналът наистина нямаше да свърши работа. Да го разшири достатъчно с помощта на магия би му отнело месец усилна и отегчителна работа, все едно да копае тунел с лъжица. Нагоре също не ставаше. Би могъл да разхлаби камъка около дупката с риск някое голямо парче да му падне на главата и да вдигне по тревога пазачите, но пак не би могъл да се изкачи дотам. Засега, поне докато раните му не заздравееха, беше най-добре да изчака похитителите му сами да го извадят за разпит. Ускореното заздравяване повишаваше опасно температурата му, която маскираше симптомите на евентуална затворническа треска.
Когато тъмничарите дръпваха камъка за ежедневния му порцион, Пен крещеше към тях въпроси, но те нито веднъж не му отговориха.
Три плъха по-късно черепът вече не го болеше толкова. Още беше чувствителен на пипане, но поне желанието на Пен сам да си отреже главата беше останало в миналото. Този път успя да преглътне послушно отвратителната риба, без да я повърне веднага. Дез му помагаше да убие времето, като му разказваше истории от многото си предишни животи с предишните си ездачи, всичките жени, или по-точно десет жени, една лъвица и една дива кобила. Именно в кобилата демонът за пръв път беше избягал на белия свят от преизподнята на Копелето или хранилището на хаос, или каквото там беше. В семинарията често бяха водили теологични спорове относно природата на онова място и Пен смяташе, че Дез най-добре би могла да сложи край веднъж и завинаги на тези препирни, но тя твърдеше, че не помни нищо, защото хаосът сам по себе си не позволявал формирането на спомени. Беше се сдобила с личността си, тоест с всичките си личности, по-късно, под силното влияние на вездесъщата материя.
Историите ѝ бяха добри, но на това лишено от светлина и звук място започнаха да наподобяват халюцинации. Обикновено Пен ги възприемаше като думи в главата си, дори прибавяше неволно към тях енергични жестове като на панаирджийски разказвач. Сега за пръв път виждаше примигващи образи наяве, а не само насън, както когато се случеше да сънува нейните сънища вместо своите.
Ставаше му все по-трудно да различи деня от нощта и сънищата от реалността.
2.
Среднощните сенки в градския съд, където по съвместителство се помещаваше и затворът, изнервяха Найкис до крайност. Тя се уви още по-плътно с тъмнозеления си плащ и ускори тихи крачки след тъмничаря, когото беше подкупила, за да я пусне при брат ѝ. Тъмничарят щеше да направи повече… или да види по-малко… ако планът ѝ се увенчаеше с успех.
Мъжът я поведе нагоре по каменна стълба и оттам по галерията на третия етаж с изглед към вътрешния двор. В нощната тишина проскърцващите под стъпките им дъски звучаха като писъци, а не като мише цвъртене. На това ниво нямаше влажни и тъмни затворнически килии, а само редица малки стаи, които спокойно можеха да минат за канцеларии, ако не бяха тежките заключени врати с тесни зарешетени прозорчета.
Найкис се опита да прецени какъв е политическият контекст на този вид задържане — по-строго от домашния арест, но и много по-леко от онези зандани в старата пристанищна крепост. Може би беше продиктувано от предпазливост. Ако се бяха опитали да задържат младия генерал близо до казармите или в крайбрежната крепост, той отдавна щеше да е получил помощ. Макар да беше поел командването на тукашния гарнизон едва преди половин година, брат ѝ започваше да печели сърцата на хората си, ако не заради друго, то защото държеше да им се плаща редовно.
Макар че по време на стълкновенията по югозападната граница войниците го бяха следвали и за много по-малко. Както беше казал веднъж Аделис, победата е най-доброто заплащане, което един офицер може да даде на хората си. И обратното.
Забележителна военна кампания с хитри маневри и неочаквани атаки, така я описваха хората, тактика, която беше отблъснала русилийския набег въпреки почти двойното числено превъзходство на противника. Тактика на ум и дрисък (или както я наричаше Аделис, дизентерия, пратена им директно от Копелето). В един по-справедлив свят, във всяка друга страна, усилията му щяха да бъдат възнаградени с повишение. А не с продиктувано от политически страхове полуизгнание в малък провинциален гарнизон. Въпросните политически страхове безспорно бяха подсилени от кръвната му връзка с императорското семейство по майчина линия, нищо че не един и двама успешни армейски генерали преди него бяха направили политическа кариера, без да имат такива връзки. Не бе доловила у Аделис и намек за такива амбиции, а го познаваше от деня на раждането им.