Тъмничарят надникна през прозорчето на вратата. Не почука в среднощната тишина, а само повика тихичко:
— Генерал Арисайдия? Имате посетител.
После подаде на Найкис засенчения фенер, отключи вратата и ѝ направи път да влезе, но не си тръгна, а остана на пост в галерията.
Аделис, само по широка риза и стегнат с върви панталон, седеше на нара, присвил очи от внезапната светлина. Когато Найкис остави фенера на една масичка и отметна качулката си, той скочи на босите си крака да я прегърне. Силата, с която я стисна, беше мълчаливо признание за тревогата му. Тя го стисна на свой ред, после го отблъсна на ръка разстояние да огледа лицето и ръцете му за белези от изтезания. Имаше синини, да, но не като от мъчения, а като онези, които човек получава при упражнения с меч.
Явно събрал мислите си след първоначалното вълнение, Аделис я отблъсна на свой ред, но без да сваля ръце от раменете ѝ, и каза през зъби:
— Какво правиш тук по това време? И защо изобщо си тук? Богове пет, Найкис! Молих се да проявиш здрав разум и да не се забъркваш във всичко това!
— „Всичко това“ ми се натресе само. В деня на ареста ти губернаторът прати хора да претърсят къщата ми. Взеха всичките ти писма до мен, както и старите писма от Каймис, само боговете знаят защо са им… направо побеснях.
Той стисна зъби.
— Нараниха ли те?
Найкис поклати глава.
— Само ме изблъскаха, когато възразих.
Въпреки всичко ъгълчетата на устните му се кривнаха нагоре.
— А ти нарани ли ги?
— Боговете са ми свидетели, че опитах — въздъхна тя. — Набиха слугите и преобърнаха къщата. Изкъртиха подовите дъски и ламперията, съсипаха мебелите, особено в твоята стая. Извадиха дрехите от раклите и зарязаха всичко на пода. Явно търсеха нещо, не знам какво, но поне не откраднаха нищо ценно и не изнасилиха никого. Е, впоследствие установихме, че липсват няколко дреболии, но това можеше да се очаква. — Спря да си поеме дъх. — Аделис, как се стигна дотук? Открих единствено, че те обвиняват в заговор за държавна измяна с Адрия, което е пълна глупост.
Той поклати глава.
— Кълна се, че не знам. Казаха, че са конфискували кореспонденцията ми с дука на Адрия и са задържали агента му, но аз никога не съм имал контакти в Адрия. Не ми позволиха да видя доказателствата, казаха, че са изпратени по куриер към Тасалон преди дни и че заповедта за ареста ми била резултат от това. И да е имало писма, не е задължително да са истински.
— Смяташ, че са ги изфабрикували, за да ти заложат капан?
— Възможно е.
Тя вдигна решително ръка.
— По-късно. Ще говорим по-късно. Облечи се и си събери нещата. Трябва да те измъкнем оттук без бавене.
— Какво? — Вместо да я послуша, той направи крачка назад и я зяпна невярващо. — Найкис, това да не е някакъв малоумен план за бягство?
— Да — каза тя троснато. Нямаше да губи време в спорове за недоизречената обида. — Побързай!
Но той само поклати глава.
— Това е лоша идея.
— Да останеш тук е още по-лоша.
— Не е приятно, да, но не мога да избягам като някой дребен крадец. Това само ще потвърди вината ми в очите на обвинителите… в очите на императора.
— Защо, вярваш, че още не са те осъдили, така ли?
— Не е имало процес, нито изслушване.
— Кога си станал толкова наивен?
Той се усмихна тъжно.
— Не избягах от четири хиляди крещящи русилийски диваци, няма да избягам и от това.
— Те те атакуваха фронтално. Това сега е засада в гръб. И в тъмното.
— О, русилийците и това опитаха.
Тя се намръщи, гневна и безпомощна.
— Какъв тогава е планът ти?
— Да отстоявам своето. Да свидетелствам в съда. Да кажа истината, както винаги.
— А ако това вече е без значение?
— Не съм извършил държавна измяна, нито преди, нито ще го направя някога. В съда имам не само врагове, а и приятели.
— Защити се, добре, но от някое по-безопасно място!
— Няма по-безопасно място, поне в рамките на империята. А ако избягам, фалшивото обвинение ще изглежда истинско.
Тя облегна глава на рамото му; беше толкова ядосана, че ѝ идеше да захапе ризата му.