— Аделис. Трябва да го направим сега, тази нощ. Втори шанс няма да имаме. Похарчих всичките си пари за подкупи, за да стигна дотук. И да купя коне. Подкупните служители не връщат взетите пари.
Брат ѝ седна на леглото, досущ скала — твърд и неподвижен. Инат. Предаваше се в семейството. Ако беше довела със себе си четирима яки мъже, беше го фраснала по главата и го бяха изнесли в чувал, можеше и да се получи. Но когато брат ѝ направеше тази физиономия, нищо по-малко от горното не можеше да го помръдне. При други обстоятелства се беше възхищавала на тази му черта, но не и когато работеше срещу нейните планове.
— Трябва да си тръгнеш — каза той. — И да стоиш настрана. Със сигурност те наблюдават, но не си достатъчна заплаха сама по себе си, за да ти вдигнат мерника без провокация. В името на всички богове и богини, заради мен, моля те да не им даваш повод.
— И какво, да не правя нищо, така ли? Да се свия като заек, над който кръжи орел?
— Би било добре като за начало, да. — Той прокара пръсти през тъмната си рошава коса, после ги стисна в юмруци на коленете си. — Моля те да не се забъркваш в неща, които не са ти по силите. Като това сега. Нали не искаме враговете ми да осъзнаят, че могат да ме манипулират чрез теб?
Сълзи се стичаха по страните ѝ, омразни сълзи на безсилие.
— Проклети да са всички мъже и тяхната гордост, и алчността им, и завистта им, и… и идиотизмът им. — „И страхът им.“
Той се ухили насреща ѝ, кафявите му очи се присвиха.
— А, това вече е моята Найкис.
Не би могла да се разпищи. Не би могла дори да се развика. Още десетина минути разгорещен спор на нисък глас не постигнаха нищо. Трябвало беше да специализира обсадни стратегии, помисли си тя.
Боговете знаеха докога щяха да спорят, ако уплашеният тъмничар не ги беше прекъснал. Открехна вратата и изсъска:
— Стига толкова. Мадам Катаи, излизайте вече. Повече не мога да стоя отпред.
Аделис я буташе, тъмничарят я теглеше и накрая Найкис отново се озова в мрака навън.
Тъмничарят я поведе обратно по стълбите. През страничната колонада към задния вход.
Където ги чакаха шестима стражари и един старши капитан.
Не я беше предал тъмничарят — и той се разтрепери, когато го задържаха. Свалиха капака на още един фенер и мракът отстъпи.
— Къде е той? — попита един от стражите, явно смутен.
Капитанът пристъпи напред. Притисната до стената, Найкис свали качулката си и вдигна брадичка. Възражения, увъртания и откровени лъжи се надпреварваха да излязат от устата ѝ, всичките смълчани от страха. „Чакай. Не казвай нищо.“
— Мадам Катаи — каза капитанът. — Каква среща в този късен час!
Странно, но иронията му ѝ помогна да се овладее. Този тип явно предпочиташе да говори, а не да раздава юмруци. Или поне да говори, преди да започне с юмруците.
— Ако някой тук бе проявил обикновената човешка любезност да ме пусне при брат ми денем, щях да се възползвам. Не ми беше оставен друг избор.
Капитанът стрелна с поглед тъмничаря и той се сви като попарен.
— Виждам.
— Не го винете. Разплаках се и той ме съжали. — Което си беше вярно, макар и непълно. Подозираше, че капитанът не е от мъжете, които се трогват от женските сълзи, но ако решеше, че е било просто посещение на загрижена сестра, а не опит за бягство, тъмничарят можеше да се отърве с по-леко наказание.
— И къде е брат ви?
— Където са го заключили вашите хора. Несправедливо. — Устните ѝ се извиха в нещо, което едва ли можеше да мине за усмивка. — Той вярва, че Бащата на зимата ще му помогне да докаже невинността си.
Капитанът изсумтя, но все пак се дръпна настрани, каза нещо на двама от хората си и те тръгнаха на бегом. След няколко минути се върнаха да докладват:
— Генералът е в килията си, сър.
Капитанът я погледна с известно смущение. Дали не бе очаквал да я хване в крачка? После каза:
— Заловихме слугата ви с конете, между другото. Доста багаж за вечерна разходка в града, не мислите ли?
Не беше като да ги е оставила пред портите на затвора. Значи я бяха шпионирали… тоест шпионирали я бяха по-ефективно от очакваното. Макар че никой, който познаваше отблизо генерала и неговата овдовяла сестра, не би останал твърде изненадан от поведението ѝ, само че колцина в Патос ги познаваха добре? Тя се беше оттеглила от обществения живот по свой избор и рядко посещаваше брат си в лагера, а той, от своя страна, уважаваше уединението ѝ.
Значи беше предадена от самото начало — или отпреди началото дори.