Мълчанието ѝ явно не беше част от разговора, който капитанът си беше представял, и той се отказа от опитите си да измъкне нещо с приказки. Смени тежката ирония със строгост.
— Усилията ви да помогнете на брат си са разбираеми, мадам, но безсмислени. Ако се върнете тук утре по обед, ще ви предадем генерала доброволно, без никакви пречки. Всъщност… — Той я измери с поглед, присвил очи. — Всъщност дори ще ви изпратим до дома ви и ще ви охраняваме през остатъка от нощта. А утре ще ви придружим до затвора. Просто за всеки случай. — След миг добави: — Ще задържим конете обаче.
— Ще го пуснат, значи? — Вълнението, опиянило я в първия миг, увехна в гърдите ѝ. Не се съмняваше, че Аделис е невинен, поне за онова, в което го обвиняваха. Но думите на капитана можеха да означават и друго — че брат ѝ ще бъде екзекутиран тази нощ или на сутринта и че в знак на милост императорът е наредил тялото му да бъде върнато на семейството, тоест на нея, и да бъде погребано както му е редът, вместо да го увесят на градските порти като нагледен урок на други кандидат-предатели. Капитанът очевидно знаеше какво предстои. И жалостта по лицето му я изплаши много повече от строгостта.
Той не отговори на въпроса, а само даде знак на хората си да я обградят. Поеха в група по лъкатушните улици на Патос.
Значи и двамата бяха били прави, и тя, и Аделис. Жалкият ѝ план за бягство се бе оказал обречен на провал. А неговият отказ да избяга беше ужасна, ужасна грешка.
По обед на следващия ден войниците дойдоха, както беше обещал капитанът, и я ескортираха по обратния път до същия заден вход на градския затвор.
Капитанът излезе, видя ги и се намръщи.
— Подранили сте. Нека изчака тук. Вие, тримата, елате с мен. — Обърна се с една кратка дума към Найкис: — Изчакайте.
И те зачакаха, като пристъпваха от крак на крак. Никой не говореше с нея, не говореха и помежду си, никакви празни приказки, казармени шеги или мърморене. Нито я обиждаха, нито я окуражаваха. Неестественото мълчание се проточи. Тя усещаше как главата ѝ пулсира, сякаш са я увесили за краката и всичката ѝ кръв се е стекла надолу.
Един от войниците се върна. Водеше оседлан кон, от онези, които Найкис беше наела и които вече смяташе за изгубени след събитията снощи. Новодошлият също зачака, безмълвен като коня, който само пръхтеше и гонеше мухите по хълбоците си с опашка.
Тишината внезапно бе нарушена от ужасен, нечовешки вик, най-страшния, който Найкис беше чувала. Макар и заглушен донякъде от стените, той се издигна пронизително, после изведнъж секна, после започна отново. Накрая спря отведнъж, сякаш разраненото гърло, от което излизаше, е било смазано или прерязано. Конят тръсна глава и заудря с копито по земята.
Не можеше да е гласът на Аделис… нали? Дори когато падна от понито и си счупи ръката, едва десетгодишен, той само изохка, и толкова. Сигурно бе крещял някой крадец с пета присъда, комуто са отрязали ръката. Понякога тези наказания се изпълняваха тук, помисли си тя. „Моля, моля, нека е някой крадец…“
Войниците вече не я поглеждаха, не се стрелкаха взаимно с погледи, не се правеха на разсеяни. Вместо това до един си гледаха в краката. Страх ли ги беше? Кой не би се уплашил от онзи ужасен вик? Самата тя бе ужасена, цялото ѝ тяло трепереше като под напора на зимен вятър, макар да беше плувнала в пот.
Не. Не е страх, осъзна тя, друго е. „Срамуват се.“
След време някакви силуети препречиха светлината под колонадата към вътрешния двор — двама мъже водеха трети, който се препъваше между тях. „Аделис?“ Не беше труп на носилка, да, но облекчението ѝ се стопи за секунди. Фигурата ѝ беше позната, но не и сгърбената, смалена стойка. Мъжът залиташе приведен, като да беше пиян.
Едва когато се приближиха Найкис видя светлата превръзка около главата му и разбра защо властите са решили да оставят гениалния генерал на грижите на сестра му, вместо да го държат под ключ.
„О, богове, о, богове, о, богове, богове… Ослепили са го!“
3.
По сметките на Пенрик бяха минали десетина дни, когато камъкът горе се отмести, но през дупката не провисна въже с кука, което да прибере празното ведро. Вместо това през отвора бе избутан кожен маркуч, твърде къс, та Пенрик да го стигне. Пазачите бяха като мълчаливи сенки на фона на трептящата светлина от факлата, чийто нищожен блясък сряза като слънце очите на Пен след толкова време в пълен мрак.
— И сега какво? — извика им той, без да очаква отговор.
— Милост за лудия — изръмжа някой отгоре.
— Не съм луд. — „Луд — не, вбесен до лудост — да.“