— Непрекъснато си говориш сам.
— Не си говоря сам. — „А с гласа в главата си. С всичките десет.“ Което, както знаеше от горчив опит, беше по-добре да не споменава.
Някой горе изсумтя, после два крака в сандали… или бяха четири?… се отдалечиха с тътрузене.
След още няколко минути маркучът се изду, сгърчи се, после взе да плюе някаква течност. „Дано да е вода“, помисли си Пен. Пробва я с ръка под струята. Да, морска вода, а не, да речем, дъждовна или от канала. Странно…
— Да не би някой да е решил, че е време за пролетно почистване? Нашият малък дом определено има нужда от вода и парцал.
Гърлото му се сви някак странно, когато Дез отвърна:
— Не. Не е това.
Водата се лееше по-бързо, отколкото каналът можеше да я поеме. Дали не го бяха запушили от долния край? Пен погледна неуверено към босите си крака и събиращата се локва.
Дез продължи:
— Целта е да ни удавят. Като мишка, уловена в кофа. Така могат да се отърват от затворник, без да оставят следи от насилие по тялото му.
„Че защо им е да си правят толкова труд? И…“
— Не знаят ли, че можем да плуваме?
— Колко дълго?
— Часове? Дни?
— Разполагат с дни.
— Ако дните не са от значение, можеха да ни спрат храната и да чакат. — Случващото се означаваше, че… какво? „Нещо навън се е променило.“
След още няколко минути, когато водата стигна до глезените му, Пен възропта:
— Ама те дори не ме разпитаха. — Това беше основната му надежда да се измъкне. Само да го изкараха от тази каменна бутилка и щеше да се изхлузи от крепостта като яйце от кокошка, без значение какви окови, изтезания или охрана са му подготвили. Е, по план щеше да изтърпи първите няколко въпроса, колкото да получи представа за ситуацията. — Много вода ще трябва, за да напълнят тази килия.
— Морето е голямо.
Крепостта беше над морското равнище, макар и с малко, както и килията му, иначе приливът щеше по два пъти на ден да пълни канала. Водата от маркуча се лееше равномерно, а не на пресекулки като при корабна помпа. Явно идваше от някакъв предварително напълнен резервоар, а не я носеха с кофи, било с помощта на мускулести мъжаги, било с животинска тяга. Умът му се плъзна по допирателна и взе да изчислява разсеяно обема на килията и вероятния дебит на водата. А колко пот беше пролял над геометрията… „Благодаря ти, просветен Луренц.“ Не беше подозирал, че някога ще си спомни с благодарност силните удари с показалката по разсеяната си момчешка глава.
— Шест часа може би? Осем?
— Няма да я напълнят догоре, а само до над главата ти. Съсредоточи се, Пен! Дали да не сцепя маркуча?
Това със сигурност би забавило нещата, макар че едно от тези неща май беше „неизбежното“. Тъкмо щеше да кимне утвърдително, когато се сети за нещо друго.
Беше си обикновена салонна магия. След като прекоси за пръв път планините преди година, заедно с шест мулета, натоварени с книги, и две с дрехи, за да поеме поста си при новия архисвещен, Пен бързо откри, че жегата във влажните крайбрежни равнини на Адрия не му понася. Да пали пожари от разстояние беше първата деструктивна магия, която беше научил, и най-лесната. Да обърне процеса беше много по-сложно предизвикателство. Но с доста упражнения и за сметка на част от вредителите, обитаващи двореца на архисвещения в Лоди, Пен измисли един номер — изтегляше вода от въздуха и правеше с нея голямо зърно град, на практика кубче лед, с което да охлажда блудкавите напитки. Не се беше похвалил с новото си умение, иначе щяха да го обърнат в магическа машина за лед, която да обслужва множеството благородни гости, които началникът му канеше непрекъснато.
Е, това не попречи на дука, братовчеда на архисвещения, да го използва въпреки това, когато му дотрябва таен пратеник, славещ се с остър ум и отлично владеене на седонийски, за мисия, която да… да доведе до пълна катастрофа, види се.
„Не мисли за това сега. Нямаш време.“
Дез ли го каза, или си говореше сам? Във всеки случай, да, нямаше време. Най-много няколко часа.
— Според теб кога ще се върнат да проверят дали мишката се е удавила?
— Нямам представа.
Ако очакваха да изпадне в дива паника, сигурно нямаше да се забавят много. Е, над това контрол нямаше. Пен опря рамене на извитата стена и се призова към търпение. Имаше план да обмисля.
„Планът ти е да умрем от измръзване, преди да се удавим, така ли?“ — жално попита Дез.
Пен се усмихна за пръв път от дни.
— Никога ли не си виждала как планинските дървари излизат напролет да освободят отсечените през зимата дървета от леда на реката и да ги подготвят за пътуването им по течението? — Както Рухия, предишната ездачка на демона, така и Хелвия преди нея бяха родени в Кантоните, точно като Пен. — Прилича на танц, вярвай ми.