— Ще можем ли да се проврем през това?
— Може би. Пак е по-добре от канала. Стената е дебела две стъпки, после дупката се разширява, а след това има… не знам, не го усещам.
Пен пъхна ръце в отвора, вкара и главата си и запълзя. След доста лишено от всякакво достойнство гърчене най-после стигна до разширението и успя да приседне, без да си счупи гръбнака. Дългите му крака едва не провалиха упражнението, но с цената на няколко натъртвания успя да се завърти и да ги изкара навън, без да си счупи нито една кост. Стъпи на нещо и се изправи.
Стигнал беше до голям балкон с изглед към морето. Каменен резервоар се издигаше на броени крачки от него, свързан с помпа. Никой не го наглеждаше в този час — в този нощен час, слава на петимата богове. Боял се бе, че внезапната слънчева светлина ще го заслепи не по-малко ефективно от мрака долу.
Нещо изприпка по ръба на балкона, после избухна с пукот.
Досега не беше виждал плъх да си заминава така. „По-тихо, Дез!“
„Боли бе — оплака се тя. — Аз колко пъти съм седяла в кенефа, докато ти повръщаш, защото си…“
Минало беше цяло десетилетие, а все още успяваше да го засрами.
„Все едно. Как ще се измъкнем оттук?“
„Това вече е твоя задача.“
Очевидният начин беше да се прехвърли през стената, да стигне с плуване до пристанището и да се изкатери по някой от кейовете.
Двамата погледнаха към черното разлюляно море и гледката не им хареса.
— Не виждам какво друго може да се направи — каза накрая Дез. — Освен ако не искаш да се върнеш в бутилковата килия. Действай.
Пенрик въздъхна и се топна в разпенената вода.
След час, изтощен и с разранени крака, Пенрик седеше в каменно корито за пране, в което се отливаше водата от скромен мраморен фонтан на площад пред храм със среден размер. Пил бе до насита от чистата сладка вода, а сега трябваше да се заеме с другата си задача. Опита се да не мисли за няколкото пристанищни плъха и нещастната сънена чайка, които бяха пожертвали пътьом. Дез, вече по-спокойна, се беше върнала към обичайния си режим, тоест раздаваше хаос на по-незначителни в теологично отношение насекоми. Не би могло да се нарече точно некромантия, нали така…
„Легни назад — каза Дез със строгия тон на Рухия — и ще махна боята от косата ти“.
— Наистина?
„Ще търсят кестеняв беглец. А и русите ти корени вече се показват. Ще е по-лесно да махна цялата боя, вместо да ти оцветявам корените в същия цвят.“
Той реши да приеме думите ѝ на доверие, а и топлата вода в коритото си беше почти като баня. Би предпочел да изгори до последната нишка дрехите си, които още воняха на затвор, но докато не намереше други, това импровизирано пране щеше да свърши работа.
И така, след като едва не задряма в коритото, Пен най-после се изправи, изстиска косата си и я остави да падне на гърба му — панделката за плитката му отдавна беше изгубена. Скоро щеше да се зазори и хората щяха да излязат по улиците.
Тръгна към портала на храма, като оставяше след себе си диря от мокри стъпки. Обикновените ключалки не представляваха никаква трудност и той отвори високата врата и се вмъкна в храма. След това беше като да идеш на пазар. Така де.
Вътрешното разположение беше същото като у дома, с олтарни ниши покрай стените и централен постамент за свещения огън, от който беше останала само жаравата. Дървените храмове в Кантоните имаха богата дърворезба, а тук варосаните стени бяха украсени с фрески, чийто сюжет не се виждаше добре в полумрака, а подът беше покрит с цветна мозайка. Явно беше квартален храм, прецени той, който обслужваше хората от околните улици, нито толкова голям, нито така добре охраняван като централните храмове на всяка провинция, обикновено издигнати на някой по-висок хълм. И не толкова богат, уви. Намери нишата на Копелето, направи набързо свещения знак и провери олтарната маса за приношения. Бяха я разчистили за през нощта. Лошо.
От друга страна, храмът беше от онези, които залагаха на предпазливостта, и във всяка ниша имаше заключена кутия за приношения. Пен отключи кутията пред себе си и надникна вътре. Ако и нея бяха изпразнили…
Няколко монети и разни дреболии. Дъгите му пръсти събраха набързо монетите, а другите неща от не толкова практично естество — като нечий кичур коса например — остави недокоснати.