Замисли се за скромната си плячка.
— Явно белият бог не е долюбван особено тук. Нито се боят от него.
— Ами, като не хареса предложенията ми за други мишени из града…
— Да крадеш от бедните е неефективно, а от богатите — опасно. Пък и това не е кражба. Просто… прибирам платата си по-директно от обичайното.
Дез се изкиска.
— Не знаех, че храмовете в Седония и Адрия имат такова търговско споразумение.
— Богът е един и същ. — От самото начало Пен знаеше, че служи най-напред на своя бог и чак след това на храма. Досега те рядко бяха влизали в противоречие и Пен се надяваше тази тенденция да се запази.
Обиколи бавно помещението. Посегна към кутията при олтара на Лятната майка, но после продължи нататък. Сигурен беше, че няма да ѝ се досвиди малък заем за свещенослужител на втория ѝ Син, но, от друга страна, в Мартенмост беше отказал да даде клетвата си на Нея и му се струваше невъзпитано да я моли за помощ сега. Отдавна беше зарязал службата си при Сина на есента, а Дъщерята на пролетта не беше неговата богиня. Накрая спря пред олтара на Бащата.
— Пен — каза притеснено Дездемона. — Никой не краде от бога на справедливостта.
— Не крада, а вземам назаем — поправи я той. — Кредитът ми тук би следвало да е добър. Ако не друго, дознател Освил може да ми стане гарант. — Спомни си с усмивка своя приятел в Изтокдом, най-отдадения служител на Бащата, когото познаваше. Отвори кутията и вдигна вежди. — Леле-мале.
— Някой май е силно притеснен за изхода на съдебното си дело — подметна Дез.
— Вероятно и двете страни по делото. Макар че опитът да подкупиш бога на справедливостта ми се струва лишен от смисъл. — Макар че имаше и други варианти — може би някой беден човечец, е, не толкова беден, види се… добре де, някой отчаян човек се молеше на бога за дете или да облекчи мъките на умиращия си баща. За всеки случай направи свещения знак и сведе глава. „Ще се постарая да използвам тези пари добре, господарю.“
Върна се да вземе покривката от олтара на Копелето, за да върже в нея плячката си, заключи кутиите и излезе от храма, като затвори тихо вратата. Небето и морето бяха придобили интересен сив оттенък, чист и прозирен. Отнякъде долиташе тропот на магарешки копита и скърцане на каруца, а от отворените прозорци, пожълтели от светлината на газени лампи, се чуваха звуците на разбудени хора и дрънчене на нощни гърнета.
Да намери магазинче за дрехи втора ръка, да намери евтин хан, да намери закуска, която не включва сушена риба, а след това…
След това всичко щеше да стане по-трудно. Неприятна мисъл.
Пенрик обикаляше улиците на Патос близо до армейските казарми и парадния плац и се чудеше как да подходи. Не можеше просто да застане пред портата и да почука. Едва сега си даваше сметка колко зле подготвен е бил за задачата си.
Чудеше се дали вече са разбрали, че е избягал от бутилковата си килия. За щастие беше намерил сергия за дрехи и храна от уличен продавач, преди да се сблъска с леглото в един малък хан, където се беше строполил като отсечен върху застлания с ленени чаршафи и натъпкан с вълна дюшек и беше потънал в дълбокия сън на пълното изтощение. Събуди се късно следобед и с облекчение осъзна, че не е проспал твърде много време. У дома хората използваха следобеда да свършат каквото има да се върши, преди да е станало тъмно и студено, а тук гражданите на Патос избягваха горещите часове, като се криеха в домовете си, и изпълзяваха от дупките си чак сега.
Пен размърда пръсти в странните кожени сандали. Избрал беше най-обикновени дрехи, които да не го отличават — туника без ръкави и панталон, който не покриваше глезените на дългите му крака, но това май беше в съгласие с модата. Прибрал беше косата си на възел на тила — пак беше руса, но поне не се развяваше като сигнален флаг. Селска сламена шапка хвърляше сянка на очите му. Акцентът му, произхождащ от далечните северни планини на Седония, го бележеше като провинциалист, който не познава града, но без да го прави чужденец.
„Преди да се разприказваш и речникът ти на образован човек не те издаде — отбеляза Дез. — Предвид селския ти акцент ще е все едно магаре си отваря устата и почва да рецитира поезия.“
„Ще се опитам да съм кратък“ — въздъхна Пен.
Проклятие, все трябваше да започне отнякъде. Видя един войник — обикновен войник, а не офицер, — да излиза от двора на казармите и тръгна да го пресрещне, преди да е изчезнал в тесните криви улички.