— Простете. Знаете ли къде мога да намеря генерал Арисайдия? Трябва да му предам едно… — „На Копелето сълзите, не казвай писмо.“ — Помолиха ме да му предам пакет фурми.
Войникът спря и го зяпна.
— Не си ли чул? Арестуваха го. Стражите на губернатора, преди четири дни. По заповед на императора. Не знам къде са го отвели, но със сигурност не е тук. — И показа с палец през рамо към казармите, които внезапно бяха отпаднали като цел от списъка на Пенрик.
Пен преглътна сухо. Някъде седмица след неговия арест… Ако двете неща бяха свързани, защо се бяха забавили толкова? Дали бяха търсили други доказателства?
— По какво обвинение? — успя да попита.
Войникът вдигна рамене.
— Държавна измяна, предполагам. То това може да се лепне на всичко. Според мен е пълна глупост. — Поколеба се, сякаш изведнъж му се прииска да върне назад необмислените си думи. — А бе не ме питай. — След което продължи решително и навъсено по пътя си. Притеснен.
Седем дни. Достатъчно време бърз куриер да стигне до имперската столица, ден-два за дебати, убеждаване… заговори?… и още два, докато дойде заповед за арест от достатъчно високо място? От много високо, както изглеждаше. Офицери от ранга на Арисайдия можеха да бъдат местени като фигурки върху игрална дъска само от най-влиятелните ръце.
Така или иначе, видно бе, че слуховете бързо се разпространяваха сред войската. Ако искаше да получи отговори, без да привлича внимание, трябваше да намери място, където войниците си говореха свободно. Видя, че няколко кръчми, обслужващи казармите, са пуснали корени в близките улички, надникна в две-три, докато не откри една по-пълна, където дрехите му нямаше да изпъкват, и влезе.
Държеше халба отвратително горчива бира и се мотаеше из помещението, наострил уши за ключови думи и най-вече за името на генерала. Чу го откъм една маса, на която седяха неколцина младши офицери, двама капитани и техните лейтенанти. Приседна на високо столче до стената и смъкна още малко шапката над очите си, досущ уморен работник, който дреме над пивото си. Е, не дремеше, но иначе наистина беше уморен.
— Не може да е било за присвояване, не и той — изсумтя един.
— За това не бях чувал — каза друг. — На мен ми казаха, че било за заговор с дука на Орбас. Или с дука на Адрия. Или на Тригони. Във всеки случай с някой гаден чуждестранен дук.
Всички се навъсиха като по команда.
— Или пък не е имало никакъв дук — изръмжа един прошарен капитан. — Сигурно е фалшиво обвинение, изфабрикувано от онези евнуси в двора, ако питате мен.
Друг от сътрапезниците разказа виц за евнусите, който другарите му не намериха за особено смешен.
— Да, но какво толкова е имал Арисайдия, че да привлече вниманието на тези крадливи бюрократи?
Прошареният капитан сви рамене.
— Лоялността на Западната армия, като за начало. Достатъчно високопоставени бюрократи, които имат във войската роднини, които не биха имали нищо против да получат повишение по втория начин, щом не могат да го заслужат без връзки.
— Но императорът със сигурност… — започна друг, но капитанът вдигна предупредително ръка. — Със сигурност онези тасалонски царедворци не заслужават доверие…
Мъже от техния ранг едва ли знаеха повече от Пенрик, но приказките им бяха повод за тревога.
„Не — въздъхна Дез. — Просто военнослужещи ругаят цивилното правителство, нищо необичайно. Същото беше и преди сто години.“
„Хм.“
Разговорът се беше насочил към други поводи за недоволство, когато нов човек се присъедини към компанията и Пен едва не скочи от стола. Млад мъж, широкоплещест и як, и потъмнял до керемидено от слънцето като повечето мъже тук, само дето лицето му беше изопнато и пожълтяло, като да е видял призрак. Останал без дъх и ококорен, той се тръшна на пейката между другарите си, които се сгъстиха да му направят място, и каза:
— Богове пет, дайте да пийна нещо. — Не изчака да му поръчат, а грабна халбата на един от мъжете, който му се намуси. — Току-що чух… — Надигна халбата. Челюстите му се движеха, но гърлото му явно се беше затъкнало. След миг-два все пак успя да преглътне. — Арисайдия — каза задавено той. — Вчера по обяд, тайно, в градския затвор. По заповед на императора.
— Пуснали са го? — каза обнадеждено един от офицерите.
— Екзекутиран? — изръмжа прошареният капитан с глас твърд като желязо.
Новодошлият поклати глава.
— Ослепили са го с врял оцет.
Смаяно мълчание. Прехапани устни.
Пен се сви на стола си и преглътна с усилие жлъчния сок, надигнал, се в гърлото му.