„Да не си посмял — каза Дез. — Не се издавай.“
— Като да е принц — подхвърли капитанът с прошарената коса през зъби и със саркастичен тон, който можеше да прикрива гняв, скръб или преглътнати псувни. — Мислех, че нас, армейските мулета, ни ослепяват с нажежено желязо.
— То пък голямата разлика — измърмори друг.
Вторият капитан се облегна назад и въздъхна.
— Е, това е краят на кариерата му. Каква загуба, каква ужасна загуба.
— Още ли е в затвора?
Новодошлият поклати глава.
— Не. Предали са го на близначката му, как ѝ беше името. Така чух.
„Е, как ѝ е името?!…“
Мъжете мълчаха, осмисляйки новата информация, въсеха се, но явно не бяха достатъчно възмутени да наскачат и да поведат метеж. Някой донесе на новодошлия пълна халба и той я надигна жадно. Други бутнаха храната настрана, но продължиха да стискат чашите си.
— Дано сестра му да умее да се грижи за болни хора — каза накрая един лейтенант.
— Или да събере куража да му даде остър нож — каза друг. — Или едното, или другото.
Пен се задъхваше от ужас, скрит зад широката периферия на сламената си шапка.
— Наистина ли са близнаци?
— Де да знам? Чувал съм, че той е син на благородната съпруга на стария генерал Арисайдия, а тя е дъщеря на наложницата му, но са се родили в един и същи ден. Освен ако акушерката тайно не ги е сменила, за да даде на стареца наследник.
— Този слух е стар.
— Странно, но плъзна из града чак когато го повишиха в генерал, въпреки младостта му…
— Е, сега е нещастен слепец. И няма никакво значение дали родителите му са били венчани.
Настроението около масата се вгорчи съвсем и мъжете взеха да си тръгват: повечето довършиха набързо вечерята си и излязоха, а двама останаха с явното намерение да се напият. Щом прецени, че ще може да стане, без да му се подгънат коленете, Пенрик излезе от кръчмата под косите лъчи на залязващото слънце и опря рамене на стената.
„Богове, Дез, сега какво?“
„Ами, потегляме обратно за Адрия, предполагам. Но по възможност не от пристанището на Патос.“
Горчив жлъчен сок се надигна отново в гърлото му при мисълта за такова безславно отстъпление. Не, беше нещо много по-лошо от безславно отстъпление.
В това нямаше смисъл. Дукът на Адрия се беше надявал да наеме разжалвания и вероятно лишен от собственост генерал като главнокомандващ на своята войска в безкрайните си стълкновения със съседно Карпагамо. Личното писмо, което беше получил от Арисайдия, сдържаше намеци в този смисъл и дукът беше харесал идеята… Налапал беше въдицата?
Но това не беше държавна измяна, така както не беше измяна решението на Пенрик да напусне службата си при новата принцеса-архисвещена на Мартенмост и да се глави при архисвещения на Адрия от другата страна на границата. Дукът не възнамеряваше да използва Арисайдия срещу Седония в края на краищата. Беше просто… малко деликатно.
Не би трябвало да се стига дотук, освен ако, освен ако… какво?
Освен ако Велка не беше знаел какво ще стане, нали?
Но, на Копелето сълзите и на Майката кръвта… ослепяване? Виждал беше тежки изгаряния, докато чиракуваше в болницата към ордена на Майката в Мартенмост. Виждал ги беше отблизо. Нямаше нужда да си представя каквото и да било.
— Трябва да направя нещо.
„Богове пет, Пен, какво? Не можеш да му върнеш зрението. Трябва просто да изчезваме оттук.“
— Още не знам какво. — А после, след има-няма три секунди, вече знаеше.
Трябваше да събере информация за сестрата, как се казва и къде живее, а после да намери магазин за по-добри дрехи втора ръка. Както и по-добра обществена баня, която предлага услугите на бръснар и маникюрист. И аптека също. Ножарска работилница, която извършва специализирани услуги. И още. Случайно ли беше, че Бащата на зимата е напълнил кесията му?…
Чакаше го много работа тази вечер.
— Хайде да разберем.
4.
Найкис седеше в градината на наетата вила и се опитваше да преглътне… закуската си. Закуска трябваше да е, предвид че беше сутрин. Сутрин. Коя?
Минали бяха, колко, два дни? Два дни, откакто беше довела Аделис тук, вкопчил ръце в седлото си. Не плачеше, но затрудненото му накъсано дишане беше почти толкова страшно, ако не и повече. Половината ѝ прислуга беше избягала след визитата на губернаторските стражи и поради липса на друг избор, Найкис помоли охраняващите ги войници да качат брат ѝ до спалнята му на втория етаж и да го сложат в леглото. Противно ѝ беше, че се налага да го докосват. Изгонила ги беше от вилата при първа възможност, без да им благодари, но един още стоеше на пост при предния вход, а друг — при стената отзад.