След това беше започнал кошмарът. Тя изми с гъба брат си, облече го в чиста ленена дреха, придума го да хапне нещо, накара го да пие. Той не ѝ съдействаше особено. Неведнъж го беше виждала в лошо настроение, изтощен, объркан или гневен, много по-често заради нещо в армията или в императорския двор, отколкото заради нея. Но никога не го беше виждала прекършен.
Градината беше прекрасна сега, рано сутрин. Вода ромолеше като песен през хитроумните каменни канали, захранвани от малкия поток, който я беше накарал да се влюби в старата къща преди половин година, когато Аделис я помоли да го последва в Патос на новото му назначение. Перголата, която засенчваше малката маса и столовете, беше полазена от лози, чиито листа се множаха сякаш ежечасно, а зелените реси на бъдещи гроздове надничаха срамежливо между тях. Пчели жужаха сред цветята. В другия край, където подправките растяха като пощурели, една окъпана от роса паяжина грееше като наниз перли, изпуснат пътьом от някое привидение. Цялата градина излъчваше вълшебство, ведрост, покой, неподвластни на човешките проблеми.
Тази сутрин обаче лъжовната ѝ красота жилеше Найкис като обида.
Тя изяде и втората половинка от свареното яйце, като го прокара насила с хапка хляб, а хляба прокара с глътка студен чай. След закуската трябваше да се върне в стаята на Аделис и да се опита за пореден път да отлепи превръзката от лицето му. Той надаваше писък, щом Найкис я докоснеше, а последния път дори замахна… слепешката, разбира се, и я удари с цялата си сила, нещо, което не беше правил от детството им. Само че тогава цялата му сила не можеше да се сравнява със сегашната. Найкис потърка внимателно синината на бузата си, после скри лице в шепи.
Не можеше да плаче. Нито да спи. Нито да се храни. Нито да диша…
„Овладей се. Време е да идеш при него.“
Вдигна очи и видя насреща ѝ да седи привидение.
Толкова се изненада, че дори не се стресна, а само го зяпна с отворена уста.
Първата ѝ мисъл беше, че не е нито мъж, нито жена, а нещо… ефирно. Очи сини като лятно море. Удивително светла коса, прибрана на възел отзад, само дето тънки кичурчета се измъкваха непокорно, улавяха слънчевите лъчи и се превръщаха в рехав ореол. А и никой човек не би трябвало да има такава кожа, бяла като мляко.
Найкис тръсна глава да прогони фантазиите. Определено беше мъж. Погледът ѝ се плъзна по дългото му тяло. Жилести ръце с дълги пръсти, твърде големи и силни, за да са женски, с изрязани и педантично чисти нокти. Стъпалата му в сандалите също бяха твърде дълги, за да са на жена, гърдите — твърде плоски, ханшът — твърде тесен. Вдигна отново поглед към лицето и откри там необяснимо радостна усмивка и здрави бели зъби.
Облечен беше с туника от небоядисан лен без ръкави, дълга до коленете и стегната с колан на тънкия кръст, а отгоре ѝ — елек в тъмнозелено, който напомняше облеклото на дякон към ордена на Майката.
С тих и дружелюбен глас привидението попита:
— Мадам Катаи, нали?
Тя преглътна и откри с известно затруднение гласа си, сдобил се с острите нотки на тревога:
— Как влезе тук? Има стражи. — Не толкова да спират онези, които влизат и излизат, колкото да следят и докладват кой го прави.
— Сигурно са били в почивка. Защото не видях нито един.
— Слугите ми е трябвало да те спрат.
— Слуги също не видях — каза той, сякаш се извиняваше за нещо.
Виж, това можеше да го повярва, помисли си тя укоризнено.
— Простете, че ви стреснах — каза той със същия тон.
„Че ме шашна.“
— Аз съм майстор Пенрик. Лекар съм.
Тя го изгледа.
— Чирак Пенрик — може би. Едва ли си на повече от двайсет и една. Или по-малко.
— На трийсет съм, мадам, уверявам ви.
Значи бяха на еднаква възраст, само дето тя се чувстваше на сто тази сутрин.
— Давам ти най-много двайсет и пет.
Той махна с ръка.
— Нека са двайсет и пет тогава, щом предпочитате.
— А онова за „майстора“?
— Остава ми само последната клетва — каза той и усмивката му стана жална.
— Хм.
— Като оставим настрана квалификацията ми, неколцина от другарите на брат ви събраха пари и ме наеха да се погрижа за него. По причини, които вероятно ще разберете по-добре от мен, те изрично пожелаха да останат анонимни. — Той вдигна русите си вежди, а тя се намръщи. Естествено, че ще искат да останат анонимни. — Така или иначе, таксата ми е платена и ето ме тук.