— За колко време?
Той вдигна рамене.
— За колкото е необходимо. — Махна към голямата чанта в краката си. — Нося си нещата и един кат дрехи. — След миг призна: — Може и да не съм известен лечител. Но май само аз можех да дойда… И разбирам от изгаряния.
Последното наклони везните в негова полза, понеже я тласна към опасните плитчини на крехката надежда. Погледът ѝ се спря на чистите му пръсти с изрязани нокти. Сигурно би могла да се довери на тези ръце, но можеше ли да се довери на него? Нямаше вяра на този внезапно появил се непознат, нямаше вяра на никого, но беше толкова зверски уморена…
Младежът, изглежда, прочете нещо по лицето ѝ или в приведените рамене, защото продължи:
— Трябва да прегледам генерала възможно най-скоро. Много съжалявам, че не можах да дойда по-рано.
— Ела с мен. — Тя се надигна с усилие и го поведе към къщата. — Но вече не е генерал. — Започнала бе да мрази самия звук на тази предателска… предадена… военна титла, която брат ѝ ценеше толкова високо.
— Как да го наричам тогава?
— Арисайдия. Предполагам. — Не предложи на този Пенрик да нарича брат ѝ Аделис.
Докато мъкнеше чантата си по стълбите след нея, той попита:
— Говори ли?
— Малко.
— И какво казва?
Найкис спря пред вратата на брат си и изгледа намръщено лекаря.
— „Моля те, позволи ми да умра“.
Той се поколеба, после каза тихо:
— Разбирам.
Когато тя отвори вратата, младежът си пое дълбоко дъх, раздвижи рамене, при което Найкис отново смъкна предполагаемата му възраст, и влезе след нея.
Аделис не беше помръднал — лежеше както Найкис го беше оставила преди закуска. Тя погледна кухненския прислужник, когото беше оставила при него, и попита:
— Някаква промяна?
Момчето поклати глава.
— Не, госпожо.
— Връщай се в кухнята.
Русият лекар вдигна ръка.
— Като отидеш там, сложи тенджера с вода да заври, после я остави настрана да поизстине. И после още една, по същия начин. Ще ни трябва много.
— Водата, която остана от чая ми, би трябвало вече да е изстинала — каза Найкис.
— Добре. Донеси я. — Майстор Пенрик кимна и момчето излезе, като хвърли любопитен поглед през рамо.
Найкис отиде при леглото и хвана ръката на Аделис. Напрежението в нея ѝ подсказа, че брат ѝ не спи.
— Аделис. Водя ти лекар. Майстор Пенрик. — Младежът сам се беше довел, но Аделис едва ли щеше да приеме добре тази новина.
Под парцала, увит около главата му в онзи ужасен първи ден, Аделис раздвижи устни и изръмжа:
— Не го искам. Да се маха.
Найкис трепна, но само толкова. Задържа за миг ръка над мръсната импровизирана превръзка.
— Сигурна съм, че трябва да махнем това нещо, но се е залепило за кожата му. Камериерката ми твърди, че трябва да го дръпнем силно, но аз не ѝ позволих.
Аделис се сгърчи в леглото и размаха юмрук.
— Онази дъртофела с двете леви ръце! Тук ли е? Разкарай я!
— Шш, шш. Не е тук. Повече няма да я пусна при теб, обещавам.
— Гледай да си изпълниш обещанието — изсъска той и утихна.
Пенрик мина от другата страна на леглото, плъзна ръце над превръзката и се изкашля тихо.
— В защита на жената ще кажа, че има една процедура, свързана с премахването на мъртва тъкан, която включва… нещо подобно. Вероятно е виждала да се прави, но не е доразбрала. За нашия случай не е подходяща обаче. — Гласът му стана заядлив. — Ако онази глупачка го беше направила, щеше да му изтръгне клепачите.
Найкис и Пенрик едновременно си затиснаха устите с ръце, тя — за да не повърне закуската си, той — сякаш да върне назад грубите си думи. Аделис се размърда и изпъшка. Пенрик се намръщи с раздразнение, което не му отиваше, и побърза да добави:
— Съжалявам! Простете! — И хвърли извинителен поглед на Найкис. — Изгарянията са нещо много неприятно, няма да лъжа. Мразя ги.
Тихо сумтене откъм леглото.
Пенрик плъзна поглед по едрия мъж под завивките.
— Какво му давате?
— Маков сироп. Но е на свършване. — Аделис мразеше опиата, но този път се беше съгласил да го вземе. Явно не успокояваше болката достатъчно, за да заспи, но поне го укротяваше — лежеше в угнетено мълчание, вместо да крещи и да се дърпа. Укротяваше го поне достатъчно, за да не стане от леглото и да си навреди сам.
— Аз имам. Добре ще е да му дадем малко, преди да започна.
Лекарят разчисти място на умивалника, отвори чантата си, постла една покривка и подреди отгоре ѝ нещата си като по конец, което само по себе си поуспокои малко Найкис. Най-напред отмери сироп в малка съдинка с чучурче, после повдигна главата на Аделис и изля течността в устата му, като погали гърлото му с пръст, за да предизвика преглъщане. Движенията му бяха нежни, но твърди и уверени, като на човек, който знае какво прави. Внимателен беше, но без грам колебание.