— Добре.
Излезе да се разпореди в кухнята. Трябваше да приготвят и малката допълнителна спалня. Не мислеше, че ще може да заспи, но щом стигна до стаята си от другата страна на атриума и седна на леглото, изведнъж се почувства олекнала, сякаш цяла волска каруца, с все вола, е била свалена от плещите ѝ.
Още плачеше от облекчение, когато сънят я надви.
Върна се в стаята на брат си по залез. Когато открехна вратата, майстор Пенрик скочи с пръст на устните и се хвърли към прага да я пресрещне. Стисна я за ръцете и ги разтърси като отдавна изгубен роднина. Пръстите му пареха като от треска. Широката му усмивка беше почти налудничава.
— Заспа, истинско чудо. Като се събуди, нека пие вода. И да не си пипа лицето. Ще се върна да отмеря следващата доза маков сироп.
Миг по-късно Найкис се зачуди дали и той не е опитал от сиропа, защото младежът хукна по стълбите и извика през рамо:
— Простете, ама сега трябва спешно да убия няколко плъха.
— Какво?
— Мишки? И мишките стават, ама трябва да са повечко. — Хукна не към предната врата, а към задния вход, и гласът му утихна: — Все трябва да има нещо безполезно, дето обикаля квартала. Улично куче би било идеално в момента, пръстите да си оближеш. Сладки господарю боже господи Копеле, дай ни нещо…
Тя примигна, затвори уста, поклати глава и влезе в стаята.
Докато седеше сред сгъстяващите се сенки и гледаше как гърдите на Аделис се повдигат и спадат бавно под завивките, реши, че изобщо не я интересува колко странен е русият младеж, щом може да направи така, че брат ѝ да спи спокойно.
5.
Пенрик прецени в мрака разстоянието от съседския покрив до зида на градината, скочи и приклекна върху стената да помисли. Сънените стражи явно бяха инструктирани да вардят входа на вилата и портата в задната стена и точно това правеха. Онзи отзад се беше свил на топка с гръб към определения му вход и похъркваше.
Прилеп се мярна на фона на звездите, но Пен го остави на мира, защото тялото му вече се бе охладило. В този квартал извън градските стени не се намираха големите и агресивни плъхове, които обикаляха пристанището на стада, но точно тази нощ Пен нямаше желание да се връща там. Дез беше оставила диря от унищожение сред по-дребните вредители в обсега си, но при толкова хаос, от който да се отърве, насекомите не си заслужаваха вниманието. Бунищата по дворовете им бяха осигурили известно количество топлокръвна плячка, включително няколко дребни градски плъха и нещо като таралеж. На Пен му стана съвестно за краставата пълна с глисти улична котка, но в онзи момент бяха прегрели опасно, а и някой трябваше да отърве бедното животинче от мъките му.
— Очи — промърмори Пен. — Толкова са малки. Защо това трябва да поражда повече хаос, отколкото да създадем ледена платформа няколко пъти по-тежка от собственото ми тегло?
Демонът му не можеше да сумти, така че вероятно беше изсумтял той, преди Дез да отвърне:
— Това вероятно е най-сложната горна магия, която си опитвал досега. Ледът беше голям, но прост. А откаченото нещо, което ни накара да направим, е сложно.
Първоначалният му план, продиктуван най-вече от егоистични подбуди, беше простичък — да направи необходимото, та Арисайдия да оцелее след ослепяването, и така да спести на съвестта си тежестта на още една нежелана смърт. Едва когато прегледа пациента, фокусирал в максимална степен всички възприятия на Дез, Пен установи, че дъната на очите му, с цялата си умопомрачителна деликатност, са непокътнати. И така най-неочаквано безнадеждното се беше превърнало в нещо много, много сложно.
Първата му задача беше да премахне началните адхезии — наранените клепачи на Арисайдия се опитваха да прораснат в попарените очни ябълки. После отстрани част от отока, като подпомогна уменията си с тинктура от беладона. Вля максималното възможно количество горна магия в тялото на бившия генерал, включвайки я към собствените му способности за възстановяване, но този канал беше тесен и външната помощ трябваше да се дозира внимателно, иначе можеше да доведе до обратния ефект. Беше като да спасяваш умиращ от жажда човек, като му даваш да пие вода с чаена лъжичка, и така цял ден.
Оцеляването на Арисайдия вече не беше под въпрос, а вероятно и никога не беше било. Пациентът му беше над средния ръст, атлетичен и в чудесна форма, и очевидно в добро здраве преди да го сполети това нещастие. Лицето, ръцете и краката му бяха с привлекателния тухлено-червеникав цвят на повечето мъже по тези ширни, макар онези части от тялото му, които рядко виждаха слънце, да бяха с по-светлия цвят на сестра му. Острите му черти, като грубо изсечен гранит, при нея отекваха в изящно огладен мрамор; и двамата бяха със среднощно черни коси, неговата — подстригана късо, нейната — прибрана назад и къдреща се по раменете. Какъв ли цвят бяха били очите му? Би могъл да попита мадам Катаи, но не искаше да я стресира допълнително.