В тази връзка…
— Сдържай се в присъствието на сестра му, Дез, моля те. Вече е достатъчно разстроена.
Дез изсумтя.
„Ти си достатъчно деликатен за всички ни. Твърде деликатен, както съм имала повод да изтъкна и преди.“
„Ти пък си кръвожаден демон на хаоса“ — върна ѝ го Пен.
Остана с впечатлението за доволно мъркане.
„Знаеш ли, че понякога се чудя как изобщо си оцелял, преди да се съберем.“
„Аз, от своя страна, често се чудя как оцелявам след това.“
Погледна към сенките под перголата, където за пръв път беше видял мадам Катаи рано сутринта, почти от същото място, където клечеше сега. В нея имаше нещо от атлетичното здраве на брат ѝ, макар и приятно закръглено по женски, но извън това всичко в нея, и лицето, и стойката дори, излъчваха най-дълбоко отчаяние. „Сигурно е много хубава, когато се усмихва.“
Дез отвърна сардонично: „А когато не се усмихва каква е?“.
Пенрик се замисли над гатанката.
— Сърцераздирателна. Струва ми се.
Дез наистина ли се стресна?
„О, Пен, недей. Това не е нито времето, нито мястото за поредното ти безплодно влюбване. Изобщо не би трябвало да сме тук. А на път за Адрия.“
— Знам… — въздъхна Пен. Помисли си за мъжа в леглото на втория етаж, чийто живот неволно беше съсипал, защото не бе успял да опази поверените му писма. Не… поправи се той, загледан в перголата. Явно беше съсипал два живота.
„Не можеш да виниш само себе си за Арисайдия. И други ти помогнаха, експертно.“
„За това си права.“ Растящото подозрение, че са го използвали, не му даваше мира. Но кой и къде, в тази каша от обстоятелства?
— Кого бих могъл да попитам за враговете на Арисайдия? Кой би могъл да знае? — И отговори сам на въпроса си, изпреварвайки Дез: — Самият той, разбира се. Стига да започне да говори, вместо само да стене. — Вече беше сигурен, че и това ще стане, че въпросът е „кога“, а не „дали“. Все пак пациентите вярваха сляпо на своите лекари.
Дез мълчеше и ако имаше устни, щеше да ги е стиснала. След малко все пак подхвърли: „Знам, че нямаш заповеди от храма за тази работа. Не усещам и божествена намеса. С други думи, сам си, Пен. Замисли се колко голяма е крачката от независим агент до ренегат.“
Или, по-скоро, колко на брой малки хлъзгави крачки. А Дез не можеше да го спре, не би се опитала, макар че не се свенеше да му задава неудобни въпроси.
— Дали да не се помоля на своя бог за напътствие?
Умълчаха се; всеки мислеше за петия бог от своя си ъгъл.
„Какво ще правиш, ако получиш напътствие и то не ти хареса?“
— Май ще е по-добре да изчакам той сам да се свърже с мен.
Дез потръпна. „Сигурно си мислиш, че това е смешна шега.“
Устните му се разтеглиха в нещо като истинска усмивка, после Пен скочи от стената.
6.
През следващите няколко дни домакинството на Найкис претърпя промени. Безопасността им се крепеше на ръба на нож, между упоритото безразличие на губернатора и каквато там столична клика — а Найкис се досещаше кои са вероятните заговорници — беше подхлъзнала брат ѝ толкова жестоко. Сигурно чакаха с нетърпение вести за смъртта му, било от шок, било от инфекция или отчаяние. Нямаше да им се получи. Макар че едно дълго и мълчаливо възстановяване, последвано от отшелнически живот в някое религиозно или светско убежище, вероятно би послужило на целите им в не по-малка степен. Оттук нататък Аделис щеше да носи затвора със себе си, при това без да струва и пукната пара на империята.
Не се опита да наеме нови слуги на мястото на онези, които се бяха пръснали след ареста. Питаше се кога другите ще си дадат сметка колко малко пари са ѝ останали и също ще си тръгнат. Е, с изключение на камериерката, градинаря-портиер и момчето от кухнята, които беше получила заедно с вилата като част от мебелировката и които щяха да останат дори след като настоящите обитатели си тръгнат. Което щеше да стане… кога? Аделис беше предплатил наема за половин година, срок, който изтичаше след няколко седмици. Сигурно това беше и единствената причина хазаинът още да не е изгонил политически опасните си наематели — те така или иначе щяха да напуснат имота му скоро.