Не че която и да било жена би могла да прави планове за домакинството си, когато няма абсолютно никаква представа с какви ресурси ще разполага в непосредствено бъдеще. Е, би могла да предположи. Без съмнение офицерската заплата на Аделис вече беше спряна, а цялото му имущество, наследено от майка му и общия им баща, щеше да бъде конфискувано. Дали тасалонската имперска бюрокрация щеше да му отнеме всичко, или щеше да му остави някаква жалка издръжка? Щяха ли да конфискуват остатъка от нейната зестра и да спрат вдовишката ѝ пенсия, която армията ѝ плащаше като бивш работодател на Каймис? Би било като ястреб да се върне за мишчица, след като е отнесъл в гнездото си тлъст заек.
Фактът, че никой не идваше да ги посети, беше красноречив сам по себе си. Някои от старите колеги на Аделис от Западната армия сигурно биха събрали куража да дойдат, но бяха останали далече след последното му назначение. Колкото до новите… е, сигурно не биваше да ги съди толкова строго, все пак бяха изпратили този изключителен (пък било то и изключително странен) лекар да се погрижи за бившия им началник.
Двамата с майстор Пенрик бързо си бяха разпределили работата около брат ѝ. Лекарят спеше на дюшек на пода, точно като камериер, и пазеше Аделис нощем. Найкис го отменяше два пъти на ден — следобед, когато той си почиваше в градината или излизаше да попълни медицинските си запаси, и след вечеря, когато младежът изчезваше по тайнствени, но явно неотложни задачи. Найкис можеше да се закълне, че веднъж го бе видяла да се връща през прозореца на Аделис, но в това нямаше никакъв смисъл, затова просто реши, че е сгрешила и няма смисъл да се товари и с това. Питаше се какви ли други професионални задължения е зарязал майстор Пенрик, за да стои така неотлъчно до пациента си.
Понеже готвачката беше сред дезертьорите, а камериерката се оказа толкова несръчна в кухнята, колкото и край леглото на болния, Найкис сама се зае с готвенето, не на последно място защото не искаше да повери другиму храната на Аделис. Петимата богове ѝ бяха свидетели, че беше натрупала богат опит в приготвянето на такава храна за Каймис през онази последна и наистина тежка година. Накрая успя да изкара лекаря за обяд под любимата си пергола, с надеждата да измъкне от него искрени сведения за състоянието на Аделис на място, където брат ѝ няма да го чува.
След като донесоха таблите и каните, Найкис освободи кухненския помощник и седна с уморена въздишка, като се взираше унило в чинията си: имаше чувството, че е забравила как да се храни. Майстор Пенрик ѝ наля разредено вино и остави каната с усмивка, която не отстъпваше на слънчевите лъчи, които си играеха с косата му.
Докато Найкис обмисляше първия си въпрос, той каза:
— Забелязах зеленото ви наметало, окачено в атриума, мадам Катаи. Наскоро ли сте овдовели? — Изглеждаше готов да ѝ изкаже съболезнованията си.
Тъмнозелено като за вдовица, да, и това беше единственото, което я свързваше с Майката на лятото. За жалост.
— Не бих казала. Каймис почина преди четири години. — Понеже любопитството в погледа му не угасна, Найкис добави: — Той беше колега на брат ми, нещо като негов ментор, когато Аделис беше млад офицер. Аделис смяташе, че му дължи много.
Русите му вежди се вдигнаха.
— И вие сте платили дълга му?
Тя се усмихна.
— Нещо такова. Майките ни вече бяха овдовели и имаха финансови затруднения, затова Аделис сметна, че ще е добре да ме представи на свестен мъж, комуто вярва. Преди десет години всички ние бяхме по-млади и бързахме да вземем максимума от живота. Ще ми се да бях… — Поколеба се. Но да разговаря с този кротък хубав мъж ѝ беше така лесно, а и той все пак беше лекар, нали? По всичко личеше, че наистина е такъв, нищо че не беше положил, според собствените му думи, последната клетва. — Ще ми се да бях родила деца на Каймис. И досега не знам дали е било заради здравословен проблем, при мен или при него, или защото често го пращаха на границата. Аделис направи и невъзможното да го върне при мен, когато го раниха и осакатиха, сякаш можех да оправя някак онова, което войната беше унищожила. Опитах се да спася живота му, но това само удължи смъртта му. Към края си ме проклинаше. Разбирах, че е прав, но не можех да се откажа.
За пръв път говореше толкова откровено за ужасната последна година на Каймис — със сигурност не би могла да признае нещо такова пред брат си, — но Пенрик само кимна и каза:
— Разбирам.
Едно простичко „разбирам“. Само толкова. Не е нещо, заради което да се разревеш на масата. Тя преглътна с усилие. И добави смутено: