— Предполагам, че като лекар… — недозавършил, но все пак, — си виждал и други такива случаи. Безуспешните, обречени опити да запазиш живота на любим човек.
Прибулването в светлите му очи може да беше отражение на шарената сянка, но не и трепването на раменете, което той побърза да прелее в друг, по-неутрален жест. Найкис прокле езика си… или ума си, или деня. Или живота си. След миг усмивката се върна на лицето му и толкова много приличаше на предишните, че тя се запита дали обичайната му ухилена физиономия не е маска. Но после той каза нещо, което беше отговор на страховете ѝ, а не на думите ѝ… откъде се беше досетил?
— Аделис ще живее. Днес планирам да го вдигна от леглото. Отначало няма ми благодари, имайте предвид.
— Наистина? — ахна Найкис.
— Наистина. Той е силен и здрав. Би стигнал дотук и без чужда помощ. Не толкова бързо, може би, но иначе…
„Дотук“ в сравнение с какво? Но младежът размаха вилицата си и добави:
— Хапнете, мадам. — И последва собствения си съвет. Хранеше се с нескрито удоволствие. Въпреки слабата си снага имаше завиден апетит, от онзи апетит, който намекваше, че още помни гладните студентски години.
— Имате добра готвачка. Жалко ще е, ако пренебрегнете изкуството ѝ.
Найкис отвори уста да обясни, че тя е готвачката, после осъзна, че почти-майстор Пенрик със сигурност е забелязал това. Усмихна се за миг напук на всичко и последва примера му. След няколко хапки и глътка от разреденото вино каза:
— Точно затова Аделис ме накара да дойда в Патос. Да ме запознае с подходящ мъж, друг офицер, този път по-възрастен и по-богат. Хубаво ми беше тук, но нямах сърце да му кажа, че усилията му са напразни, че повече никога няма да се омъжа за военен. Снощи си говорихме и той, идиотът му с идиот, ми се извини. Явно смята, че ако се е бил постарал повече да ми намери съпруг, новото ми семейство е щяло да ме защити от… — тя махна с ръка, — от всичко това. Без значение как би се почувствал хипотетичният ми съпруг, когато се разбере, че зет му е обвинен в държавна измяна. Или какво би станало, ако откажеше да пусне в дома си Аделис, когато го доведа на прага му ослепен. Това не бих могла да го кажа на Аделис, но фактът, че втората женитба ми се размина, е като… Сещам се как самият той описва чувството да се разминеш на косъм с арбалетна стрела — не знаеш от какво си се отървал, докато не приключи.
Пенрик се почеса по главата и се усмихна.
— Това мога да го разбера. И вие ли?
— Какво?
Той се изкашля.
— Нищо.
Настроението ѝ се помрачи.
— Цялата тази лудост ми е омразна. Но все си мисля какво би било за Аделис, ако си нямаше никого тук, в този далечен пристанищен град. — Щяха ли мъчителите му да го зарежат ослепен на улицата? Случвало се беше с други предатели. — Непрекъснато ме е страх, но и не бих искала да съм никъде другаде.
— Страх ви е? — Веждите му се вдигнаха. — Най-лошото вече отмина, уверявам ви.
Беше неин ред да вдигне мълчаливо рамене под тежестта на опасенията си.
— Да умреш е лесно. Да оцелееш е трудно. Това го научих покрай Каймис. — И нищо чудно, че се сещаше толкова често за покойния си съпруг напоследък, като рана, която се е отворила отново. — Какво ще правим след това?
— Този въпрос… — Пенрик се облегна назад, без усмивка. — Този въпрос е много добър, мадам Катаи. — А после измърмори под нос: — Крайно време беше някой да го зададе, Пен. — Тръсна глава, сякаш да я прочисти, и продължи: — Което ми напомня… Ако успеем да вдигнем Арисайдия от леглото, ще е добре да измислим някаква защитна маска за горната половина на лицето му, която лесно да слагаме и сваляме. От вътрешната ѝ страна трябва да прикрепим марля, която да напоявам редовно с билкови масла… марлята също трябва да се сменя лесно.
— Може и да имам нещо, което ще свърши работа. Ще го потърся и ще ви го донеса.
Той кимна.
Неусетно, докато си говореха, Найкис беше опразнила чинията си. Допи виното си и се загледа в младия лекар. И изведнъж стигна до решението, че е редно да го предупреди.
— Възможно е в домакинството ми да има шпионин.
Той се задави с виното, изкашля се и изтри устни със салфетката.
— О? — изкряка, после се изкашля още веднъж и каза с нормален глас: — Какво ви навежда на тази мисъл?
— В нощта преди да ослепят Аделис бях организирала бягството му. Купих коне и ги скрих заедно с един слуга близо до затвора. Оказа се напразно, защото Аделис отказа да тръгне с мен. С което не постигна нищо, както вече знаем, но, така или иначе, конете и слугата ми бяха разкрити още преди аз да изляза от килията, а на изхода на затвора чакаха войници. Дори не си направиха труда да ме арестуват. Но някой е разбрал за плана ми и ме е издал. Не е бил тъмничарят, когото подкупих. Оттогава не съм виждала слугата, комуто бях поверила конете, значи може да е бил той или някой от другите, които се разбягаха. Или някой от онези, които останаха. Не знам.