Докато помагаше на нетърпеливия си пациент да седне в леглото — с видимо по-изправен гръб отпреди, — Пен се вгледа в лицето му. Мехурите се бяха свили значително, сбръчкани като балони с изпуснат въздух, а спукалите се заздравяваха чисто от ръбовете навътре. По краищата си клепачите му бяха сребристи от влага… богове, колко плъхове бяха умрели, преди тези слъзни канали да се отворят отново! Уви, все още не беше ясно дали деликатните ириси ще се възстановят. Колкото до лещите, те най-вероятно щяха да образуват пердета и така да сменят един вид слепота с друг. Чувал бе за страховита операция, която правели експериментално в Дартака — изрязвали повредените от перде лещи и заменяли функцията им с помощта на стъклени очила, — но не знаеше каква е успеваемостта на процедурата, а и, на Копелето сълзите, как би могъл човек да легне на операционната маса и доброволно да подложи очите си на ножа? Което го наведе на мисълта как ли са държали или вързали Арисайдия, за да излеят врящия оцет в очите му… след което положи сериозни усилия да спре да мисли.
Клепачите на пациента все още бяха твърде отекли, за да се отворят, но скоро и това щеше да стане. Скоро Пен щеше да научи какъв е резултатът от работата му. И което беше по-важно — щеше да го научи и Арисайдия. Пенрик нямаше представа как ще реагира бившият генерал. Едва ли щеше да е кротко обаче.
Найкис влезе и протегна ръка.
— Това дали ще свърши работа? Стара маскарадна маска. Лесно ще свалим клюна, струва ми се. Аделис се беше предрешил на гарван. Току-що върнал се от бойното поле, така каза, което навремето ми се стори проява на твърде черен, дори нездрав хумор. — Замисли се за миг — Или е било стрела, насочена от армията към бюрократите. Ако е така, значи намекът им е убягнал.
— И толкова по-добре, предполагам — каза Арисайдия, като обърна глава по посока на гласа ѝ, явно спомнил си маската, за която говореше сестра му. — Но тогава бях млад и гневен.
Пенрик взе маската и я обърна, за да я огледа от вътрешната страна. Направена беше да покрива горната половина на лицето и формата ѝ до голяма степен съвпадаше с изгорената площ. Лесно щяха да ѝ прикачат подплата от марля, която да се сменя ежедневно, било суха, било напоена с вода или масла, според конкретните нужди. От гледна точка на Арисайдия, маската щеше да скрива обезобразеното му лице от враждебни очи, но още по-важно, от гледна точка на Пен, щеше да попречи на самия пациент да открие преждевременно, преди процесът да е приключил, какво прави Пенрик с лицето му.
Какво ще правим след това, беше попитала Найкис. Пен все още не знаеше как да отговори на този въпрос, но проблемът скоро щеше да застигне и тримата, проблем, за който Найкис дори не подозираше.
Обърна маската. Отпред беше от черна кожа, скроена и съшита елегантно, със залепени тук-там черни пера, малко оръфани и чупливи от дългия престой в някоя ракла за багаж.
— А вие с какъв костюм бяхте? — обърна се той към Найкис. — На лебед? — Бяло в контраст с драматичното черно на брат си?
Тя се засмя.
— Аз ли? Не! Дори по онова време имах достатъчно здрав разум. Бях сова. Една доста по-закръглена птица. — Махна с ръка към тялото си, което наистина напомняше по-скоро за сова, отколкото за лебед. Ако питаха Пен, снагата ѝ изглеждаше възхитително мека, не че би посмял да го каже на глас.
— Птицата на мъдростта — подхвърли Арисайдия. Сянка на усмивка разтегли устните му. — Помня. Сигурно съм те съсипал от майтапи.
— О, да.
— Глупав гарван.
Обзет от любопитство, Пен вдигна маската пред лицето на Арисайдия. И примигна.
— Леле-мале — каза Дез. Пен бързо затвори уста, преди демонът да е добавил още нещо.
Сега, когато маската скриваше от погледа грозните белези и позволяваше на въображението да възстанови вида му отпреди, мъжът изглеждаше… не точно красив, но впечатляващ и силен. Пен и преди беше срещал такива хора, рядко. Излъчване, което и най-добрият скулптор не би могъл да улови, защото не идваше от линиите и формите. Но когато видиш такова огряно от душата лице, то задържа погледа ти като магнит. Гарвановата маска само подсилваше ефекта.
„А, не! Да не си посмял да отместиш поглед! — настоя Дез. — От дни те търпим да заглеждаш скришом закръгления задник на сестра му, така че сега бъди така добър да ни угодиш. Той няма да възрази.“