Арисайдия също не споменаваше имена, забеляза Пен, макар и по различни причини от неговите. В настоящото му състояние това едва ли беше плод на пресметливост, а по-скоро на навик. Интересен навик, като си помислиш.
— И не си писал на дука на Адрия, за да… за да увеличиш това разстояние? Имаше и такъв слух. — Пенрик беше държал писмото в ръка, в кабинета на дука, и го беше прочел с очите си. Канцлерството на Адрия беше майстор на фалшификатите, както в разкриването, така и в създаването им, но онова писмо беше написано от писар и подписано лично от Арисайдия. Дукът беше споделил с Пен притесненията си относно различните възможности и по тази причина му беше възложил най-напред да разпита дискретно генерала. И ако се окаже, че Арисайдия няма нищо общо с изложената в писмото идея, да му я внуши въпреки това.
— Адрия!? Абсурд. Защо ми е да преговарям с Адрия? Техните морски търговци са си чиста проба пирати. Плъхове с кораби, които гризат бреговете ни. — Арисайдия стисна зъби. От това клепачите му се опънаха и той изохка от болка. Въздъхна и се сгуши под завивките. Умората явно го надвиваше.
Е, това не вещаеше нищо добро за резервния план на Пенрик. Започнал бе да се пита дали ако успее да възстанови зрението на Арисайдия, той не би се съгласил все пак да избяга на изток. Не че идеята дукът да насъска Арисайдия срещу Карпагамо, страна, която никога не беше сторила на Пен нищо лошо, можеше да мине за богоугодна мисия, но политиката по принцип не беше такава, което не пречеше на храма да се бърка в нея. Ако си беше останал в Мартенмост, Пен нямаше да се забърка в политиката. Уви, в даден момент си беше дал сметка, че не може да остане в Мартенмост, без да рискува здравия си разум, а архисвещеният на Адрия му беше предложил пост, който не включваше задължения към ордена на Майката.
„Ала ето че отново практикувам медицина срещу волята си. Колко ли се смее Копелето?“
Оставаше и въпросът кой в Седония беше фалшифицирал онова писмо — дукът беше напълно убеден, че писмото идва оттук. Класически капан, види се. Зловреден и в намерението си, и в резултатите. Може би Велка го беше донесъл… или най-малкото лично беше ескортирал отговора, отговор от плът и кръв, и го беше доставил директно в правилните грешни ръце, които явно го бяха очаквали в готовност.
Хм, не би имал нищо против да прекара известно време насаме с този тип. Беше му теологически забранено да убива с магията си, но съществуваха други възможности. Многобройни. Вече определено разбираше защо лекарите-магьосници са най-строго контролираните представители на храмовото магьосничество.
Дездемона не можеше да оближе своите устни, но можеше да оближе неговите. Което го извади рязко от кръвожадните мисли. Нетърпеливото ѝ вълнение премина и тя каза с въздишка: „Не ме изкушавай“. Пен нямаше представа коя от всичките го е прошепнала.
8.
Докато двамата с лекаря разхождаха Аделис из градината само два дни след като той за пръв път бе станал от леглото, Найкис с радост забеляза колко по-уверена е станала походката на брат ѝ. Виждаше се, че непоносимата болка от изгарянето, прицелено така прецизно и жестоко, болка, която почти го беше докарала до лудост, вече е много по-слаба. Аделис се възстановяваше с удивителна бързина.
Найкис нямаше представа какви тайнствени лесовнишки техники използва лекарят с наполовина чуждестранен произход, но уважението ѝ към знанията му растеше с всеки ден. Въпреки странностите му. Първо, говореше си сам, когато мислеше, че никой не го чува, вероятно на бащиния си език, а понякога и на дартакийски. И сам си отговаряше, сякаш води разгорещен вътрешен спор. Усмихваше се постоянно, но светлите му очи бяха неспокойни и напрегнати, сякаш мислите му бяха заети с друго.