Докато завиваха покрай стената, Аделис пусна ръката на майстор Пенрик, но не и нейната, и посегна да пипне бузата си под черната маска. Когато я носеше, изглеждаше силен и опасен, а не крехък инвалид. Всъщност изглеждаше като себе си, особено в моментите си на сардонични настроения. Гласът му обаче прозвуча плахо:
— Лицето ми прилича ли на кози задник?
Сърцето ѝ се сви, но тя се насили да отвърне със смях:
— Винаги съм смятала, че лицето ти прилича на кози задник, скъпи братко. Така че за мен разлика няма.
Пенрик се наведе напред да я погледне покрай Аделис и вдигна притеснено вежди. Но Аделис само разтегли устни в усмивка, която изглеждаше язвителна под маската, стисна я лекичко за ръката и влезе в тона ѝ:
— Скъпата ми сестричка. Моят верен компас. — После гласът му се сниши и стана тих и сериозен: — И в най-тъмните места.
Тя преглътна и също стисна ръката му.
— Мехурите ти изглеждат много по-добре тази сутрин — вметна Пенрик. — Почти са изчезнали вече.
— Значи си познавач на мехури, майстор Пенрик? — каза Аделис.
— Е, това е част от занаята ми. А твоите бяха от най-добрите.
— Такъв си е Аделис — каза Найкис. — Държи на високото качество.
Тих смях.
— Последният мехлем успокои сърбежа, слава на боговете.
— Браво. Не трябва да се чешеш.
Завиха отново покрай стената и тръгнаха към перголата и Найкис попита:
— Да направим още една обиколка? Или искаш да си починеш?
— Още една обиколка — твърдо каза Аделис.
Найкис се усмихна.
Но преди да продължат на входната врата се почука и те спряха, наострили слух. Градинарят-портиер отвори и пусна госта. Гостите, явно, защото се чуваха два гласа освен неговия. Ако беше приятелска визита, щеше да е първата, откакто се бяха оказали в капана на тази политическа карантина. А ако не беше…
Остро вдишване откъм майстор Пенрик привлече вниманието на Найкис.
— Познавам този глас. Единия. Трябва да… той не бива да ме вижда! — Гласовете приближаваха, възрастният градинар влачеше бавно крака, другите скъсяваха нетърпеливо крачката си, за да не го изпреварят. Пенрик се огледа трескаво — нямаше как да се шмугне в къщата, без новодошлите да го видят.
— Няма време.
За нейно удивление младежът се покатери по ъгловия стълб на перголата като котка, която се катери по дърво, за да избяга от куче. Наведе се, колкото да каже:
— Този не ви е приятел. Внимавайте. — А после хукна с леки стъпки по перголата, раздвижвайки лозовите листа. Аделис, отворил уста за незададен въпрос, обърна глава към тропота и шумоленето.
Пенрик стигна балкона на втория етаж, който гледаше към задната градина, прехвърли се през парапета и се сля с пода. Найкис различи едно синьо око да наднича между решетките на парапета.
Видяла се в чудо какво да прави, тя поведе Аделис към масата и му помогна да седне. Портиерът и гостите се появиха, двама мъже в цивилно облекло, следвани от представител на областната стража. Пенрик бе познал един от гласовете, а Найкис позна един от мъжете — беше главният секретар на провинциалния губернатор, майстор Пригос. Доскоро смяташе, че не е нито приятел, нито враг, а просто педантичен функционер, чиито амбиции не се простират извън канцеларията му. Прошареният кисел бюрократ се поклони леко, повече от празна любезност, отколкото в знак на истинско уважение, предвид че Аделис не можеше да го види. Пригос представи набързо другия мъж като писар Тепелен от службата му. Тепелен беше по-млад и с умно лице, все още неомекнал и неизбледнял от скуката на канцеларския си занаят, за разлика от своя началник.
— Възложено ми е да ви връча копие от протокола по конфискация на имуществото ви — обърна се официално Пригос към Аделис. После кимна на Тепелен, който бръкна в калъфа с документи, който носеше, и извади оттам наръч листа, явно съдържащи списък на цялата собственост, която Аделис вече не притежаваше. Тепелен ги подаде на Пригос, който се обърна да ги подаде на Аделис, после изведнъж спря и каза само: — Ъ.
Воден от някакви свои причини, Пенрик беше покрил отворите за очите на маската с два ката черна коприна и сега те обезпокоително приличаха на лъскави птичи очи. Светлината затанцува върху коприната, когато Аделис кимна към Найкис.