— Дайте ги на мадам Катаи, моля — тихо каза той. — Сега тя ми е писар.
— А. Да.
Найкис взе листовете, хвърли един поглед на дребния калиграфски шрифт и сложния юридически език, типични за правителствените документи, и ги стисна под мишница.
Аделис се обърна към Пригос:
— Имам ли нещо, от което да преживявам, или да си търся просешка паница и място на пазара?
Пригос се изкашля.
— Пенсията на мадам Катаи не е засегната от конфискацията, както и собствеността на майка ѝ, която тя е получила като наследство от вашата майка. Семейството ви няма да остане без дом.
— Дребна милост — каза Аделис.
— Ще стигне — тихо вметна Найкис. Щяха да живеят бедно и натясно в старата къща на майка ѝ в малкия островен град. Предадени. Победени. „Но живи. А щом има живот, има и надежда.“ Или, както би се изразил Аделис, отстъпление за прегрупиране.
Пригос вдигна ръка, после я отпусна. Погледна писаря си, който го стрелна с намръщена физиономия. Старшият секретар се изкашля отново и каза:
— Моля да ме извините, но ми беше възложено да проверя и докладвам за нараняванията и възстановяването на генерал Арисайдия. — Военният чин на Аделис беше неволна грешка, помисли си Найкис, странна за един толкова прецизен човек като Пригос. — Ъъ, мадам Катаи, бихте ли му помогнали да свали маската?
Аделис стисна зъби, ръцете му се свиха в юмруци върху масата. Найкис посегна да стисне леко едната му ръка, въпросително. Той поклати едва доловимо глава и промълви:
— Щом унижението ще е основна част от живота ми, ще е добре да свиквам с вкуса му.
Тя въздъхна, изправи се със свито сърце и мина зад него да развърже панделките на маската. Протегна се покрай главата му да свали подплатената маска бавно и нежно, както го правеше майстор Пенрик. Усети лека съпротива заради гъстия мехлем, но бързо си отдъхна — днес кожата под маската изглеждаше доста по-плътна и здрава отпреди. Аделис дори не трепна, превключил на войнишки стоицизъм.
А после ахна.
Найкис едва не се спъна от бързане да го заобиколи.
— О, богове, заболя ли те?
Червеникав блясък я стрелна уплашено изпод поспадналите отоци на клепачите му, когато той обърна глава към нея, преди да затвори отново очи. Пръстите му се стегнаха около ръба на масата до побеляване. Зъбите му скръцнаха, цялото му тяло се разтрепери.
— Мъничко — успя да каже той.
Найкис се отпусна като подкосена на стола си и остави маската на масата. Пригос преглътна шумно и отклони поглед. За разлика от него, Тепелен изруга под нос. Наведе се напред и втренчи поглед в обезобразеното лице.
— Извинете ни за минутка, моля — каза той и стана от стола си. Сложи тежка ръка върху рамото на Пригос и го стисна в знак да го последва. Пригос го погледна с изненада, но въпреки това се подчини… което беше доста странно, като си помислиш. Тепелен даде знак на стражаря, който се бе облегнал на перголата и явно скучаеше.
— Ти остани. Да не мърдат.
Двамата мъже тръгнаха през къщата към предния вход. Найкис наостри уши, но те ни си казаха и дума, преди да излязат и да затворят вратата.
— Найкис — каза Аделис с напрегнат глас, — поуморих се вече. Ще ме заведеш ли в стаята ми?
— Разбира се.
Стражарят обаче ги спря решително.
— Моля да останете по местата си, генерале.
Аделис вдигна ръце и ги размаха леко, докато не откри Найкис, после намери опипом пътя си до главата ѝ. Обърна лицето ѝ към своето и го придърпа по-близо. Клепачите му се открехнаха отново. Склерата беше почти изцяло червена от кръвоизливи, ирисите му бяха със странен кехлибарен цвят, ала малките черни точки на зениците му определено я погледнаха.
— Скъпа Найкис — каза той. — В такъв случай защо не донесеш нещо освежително за мен и за гостите. Нека камериерът ми ти помогне. — Клепачите се затвориха отново, за да скрият… едно истинско чудо. И също толкова истинска опасност.
Найкис се чувстваше на ръба на припадъка, но все пак намери сили да кимне и да се изправи. Стражарят се намръщи, но после явно реши, че сестрата на важната особа, превърнала се в обикновена болногледачка, не представлява заплаха.
Тя тръгна бързо към къщата, без да поглежда назад. Не свърна към кухнята, макар мислено да преценяваше колко им е останало от евтиното вино, което ставаше само за слуги, следователно беше твърде добро за натрапниците, както и наличностите от готови за употреба отрови, с каквито, за жалост, не разполагаше. Изкачи с нормална скорост, без да тича — „Не тичай!“ — стъпалата към галерията. Майстор Пенрик вече не лежеше по корем на балкона, затова пък откъм стаята на Аделис се чуваше тих шум.