Двамата стражари застанаха зад Аделис и хванаха главата му. Жилите по врата на Аделис изпъкнаха от усилието да се измъкне, дъхът съскаше през стиснатите му зъби. Пригос отстъпи доста назад, като кимаше в знак на съгласие, макар да беше прежълтял от ужас. Тепелен се намръщи, извади ножа от канията на колана си и го вдигна към очите на Аделис.
Найкис изпищя.
— О, стига — чу се тих глас някъде отгоре. — Това вече не мога да го позволя.
По някаква неведома за Найкис причина Тепелен изсъска и пусна ножа си, като да го беше опарил. После стисна ръката си, завъртя се и отстъпи няколко крачки да погледне нагоре.
Майстор Пенрик стоеше в края на перголата току над Аделис, с една ръка на кръста и видимо ядосан.
Тепелен зяпна комично.
— Ти! Нали те удавиха!
— Сериозно? — Пенрик кривна глава замислено. — Май така беше.
Ужас разкриви лицето на Тепелен, бързо изместен от нарастващ гняв. Устата му се затвори с трясък, после се отвори отново и той кресна на сащисаните стражари:
— Хванете го!
Чули заповед, която им е по силите, те се втурнаха вкупом да я изпълнят. Лицето на Пенрик се изопна съсредоточено, после едната му ръка взе да маха ритмично, като на човек, който дирижира музиканти. Един по един петимата стражари изпопадаха с изпружени крака, явно неспособни да се изправят, досущ като новородени жребчета. Тепелен залитна и също се пльосна на земята.
Пригос писна и хукна да бяга.
Пенрик се наведе да го погледне.
— Опа. Тебе те забравих. — Махна отново с ръка и секретарят се спъна и падна. Явно не можеше да се изправи, затова пък дращеше по земята в напразни опити да се изтегли с ръце към изхода, като току хвърляше ужасени погледи през рамо.
Пенрик въздъхна и се спусна по перголата. Нещо в лицето му се промени, от устата му изскочи странен, почти безмълвен смях.
— Много добре опази тайната, Пенрик. — Той тръгна между стражарите, които се мятаха като риби на сухо, и разрита мечовете им. Пътьом докосваше всеки по гърлото, при което виковете им утихваха до скимтене. Понечи да докосне и Тепелен, който единствен не викаше, но после дръпна ръка и каза: — Не, с теб още не съм приключил.
Врявата утихна. Ушите на Найкис звъннаха от тишината. Пенрик се изправи. Направи физиономия, после махна отново и въжетата, които пристягаха Найкис и Аделис към стълбовете, се охлабиха и паднаха в краката им.
Найкис се строполи на колене. Аделис залитна напред, сграбчи Пенрик за ризата и го притисна към друг от стълбовете на перголата. Лицето му беше разкривено, при това не само заради мижащите яркочервени очи. Блъсна Пенрик в стълба и ревна с цяло гърло:
— Кой си ти?!
— Хайде, хайде. — Пенрик го удостои с най-слънчевата си усмивка. — На подарен кон зъбите не се гледат.
— Това не е отговор! — Аделис разтърси лекаря, който не оказа никаква съпротива и се петлееше в ръцете му като парцалена кукла. Найкис подозираше, че ако поиска, може да се възпротиви по много ефективен начин.
Цялата разтреперана, тя се изправи и избърса разкървавената си устна.
— Защо не ни освободи по-рано? — Защо не беше направил нещо по-рано, каквото и да било?
— Помислих за това, но сметнах, че така само ще добавя още един случаен елемент към и без това сложната ситуация. Нашето внимание не е безкрайно. Беше по-безопасно да ви оставя където сте, временно.
Аделис изруга и го пусна, а младият лекар бръсна с ръка спретнатия си зелен елек и се протегна като котка. Устата му се усмихваше неуморно, но усмивката не стигаше до очите му, които обхождаха притеснено сцената на странното безкръвно кръвопролитие.
Аделис явно беше решил да поправи това противоречие — наведе се и грабна един меч.
Пенрик сложи решително ръка върху неговата.
— Не, не може да ги убиеш. Те са безпомощни в момента.
— И аз бях безпомощен!
Пенрик кимна в знак на разбиране, но каза:
— Сега имаш по-неотложна задача. Трябва да заведеш сестра си на безопасно място.
Найкис, която междувременно трескаво се чудеше как да заведе Аделис на безопасно място, се почувства засегната от думите му, но те свършиха своето — брат ѝ обърна рязко глава към нея. „Аха, спомни си, че съществувам, така ли?“ Този Пенрик определено умееше да отклонява вниманието на хората. Аделис, все още с меча в ръка, се приближи с бърза крачка да я прегърне.
— Добре ли си, Найкис?
— Е, поступаха ме малко.
Той присви очи към стражарите, сякаш още не се беше отказал от идеята си да ги довърши. Но само ги срита пътьом. Пенрик поведе двамата към атриума и сниши глас.