— Отвън са вързани два коня. Мадам Катаи, ако имате панталони за езда, обуйте ги. Вземете каквито пари имате, също дрехи и бижута, които да се съберат в една чанта, и се върнете тук по най-бързия начин, все едно къщата гори.
— Къщата не гори. — Имаше чувството обаче, че гори животът ѝ.
— Засега.
Пришпорена от заразната му лудост, Найкис хукна. Пътьом видя, че купчинка дрехи и чантата с медицинските му пособия вече чакат край стълбището.
Когато се върна, завари Пенрик да стяга колана на една от по-дългите ѝ рокли около кръста на Аделис, който протестираше разгорещено. После свали вдовишкото ѝ зелено наметало от закачалката, нагласи го на раменете на брат ѝ и вдигна качулката на главата му.
— Готово. Вълшебната ти мантия невидимка. Дръж си главата наведена.
Пенрик надникна през предната врата, после ги поведе към тихата улица, която дремеше под жаркото следобедно слънце. Помогна ѝ да се качи на по-едрия от двата коня. Животните бяха жигосани с емблемата на провинциалната стража и имаха военни седла. Забавиха се, докато Пенрик и Аделис спореха шепнешком дали е редно новопроизведената вдовица да стиска меч. Накрая се споразумяха да пъхнат оръжието в ножницата на седлото, което доведе до нов спор, когато Пенрик настоя Аделис да се качи зад Найкис на нейния кон.
— Конете са два — каза Аделис. — По един за всеки от нас.
— Мислиш си, че си в състояние да яздиш, но не е така, както ще установиш веднага щом възбудата от схватката премине. Освен това сме трима. Вторият кон ще ми трябва, за да ви настигна.
— Идваш с нас? — попита Найкис. Не би могла да опише реакцията си. Знаеше само, че не съжалява за решението му.
Русият кимна.
— Още не съм приключил, както вече казах. От вас искам да напуснете града с бавна крачка, без да привличате внимание… да не говорим, че трябва да щадите бедното добиче… и тръгнете по южния път. Трябва да поразчистя тук, после ще ви настигна.
— Как ще ни намериш?
— Мога да ви намеря.
— Ти и кой друг? — започна с раздразнение Аделис.
Остатъкът от възраженията му остана неизречен, защото Пенрик отстъпи назад и плесна коня по задницата. Найкис успя да хване юздите и… двамата с Аделис вече бяха тръгнали в тръс.
Мълчаха известно време. Яркият спомен за преживения ужас бавно се слягаше в гърдите на Найкис. Дори не можеше да си представи как се чувства Аделис, след като току-що го бяха предали за втори път. Е, имаше някаква представа — усети как напрежението се отлива от него, усещаше и тежестта му върху гърба си.
Минали бяха по три улици и вече яздеха бавно по главния път, когато Найкис най-после каза:
— Дали наистина ще подпали вилата, как мислиш?
След кратък размисъл Аделис отвърна:
— Под наем е.
— Въпреки това ще е жалко. — А после: — Той какво направи там, в градината? Богове…
— Нещо свръхестествено — отговори Аделис.
— Самоук магьосник? За това ли си мислиш? Ти беше по-близо до него.
— Това би обяснило много неща. И не само от днес.
Но защо би дошъл при тях подобен човек? Историята му, че бил нает от анонимни доброжелатели, изведнъж ѝ се стори неадекватна, но нямаше с какво да я замести. А и онези първи странни реплики, които си беше разменил с Тепелен, също висяха без обяснение.
— Дали наистина ще ни настигне?
— Не мисля. Не е толкова глупав. Много по-умно ще е да избяга някъде далече от нас, на безопасно място.
Найкис се замисли какво ли значи безопасността за човек, който може да прави такива неща.
И в този ред на мисли — какво ли значеше глупостта за него.
9.
Пенрик се втурна обратно в къщата, като мислеше трескаво за всички неща, които трябваше да овладее. „Твърде много са.“ В добавка към натрапниците, които лежаха под перголата, и старшия секретар, който продължаваше да скимти, камериерката и портиерът се бяха скрили в една стая на втория етаж, а кухненският помощник беше изчезнал. Е, първо най-спешните неща, за другите — ако остане време, после — дим да го няма.
Събра всички оръжия, като не забрави и ножа на секретаря, при когото се позабави, колкото да му опразни кесията. След това поднови натиска върху подбраните нерви на пленниците, така че да си лежат безсловесни още известно време. Едва ли някой би оценил по достойнство колко деликатно и умно се беше справил, жертвите му — най-малко от всички, но той определено се гордееше със себе си. „Добра работа.“
„Щеше да ми е много по-лесно да разкъсам всички онези нерви — оплака се Дез — и тогава нямаше да се тревожим, че ще станат и ще тръгнат след нас.“