Е, този тип поне вярваше искрено в мисията си, реши Пен. Не беше цинично оръдие на своя циничен господар, поне не съвсем.
„Но е достатъчно циничен — каза Дез. — Шпионите са такива по необходимост.“
„Ти би трябвало да го знаеш, предполагам. Рухия.“
„Туше.“ Дез му се изплези и утихна.
— Освен това — добави с яд Пен, — ако не се отнасяхте толкова зле с войниците си, те нямаше да се оглеждат за някой нещастник, когото да набучат на байрак и да тръгнат след него, за да отвоюват с оръжие своето. Проблемът е бая дълбок и не мисля, че Арисайдия има нещо общо с него. Просто, просто… въпрос на лошо управление от ваша страна. Което се обръща да ви захапе за задника. Ако бяхте положили и наполовина толкова усилия да решите истинските проблеми, щяхте да се справите с недоволните генерали по най-лесния начин, като предотвратите недоволството им, вместо да ги ослепявате един по един и напосоки. Вие сте не просто зли. Нещо по-лошо, вие сте неефективни.
Велка го зяпаше с едното си виждащо око, шашнат дотам, че даже забрави да мрънка.
— Тебе защо те изпратиха в Седония, наистина?
— И аз започвам да се чудя — призна намусено Пен. Ако го бяха пратили да го играе духовен наставник на Велка, значи Някой си правеше адски безвкусна шега. Което не правеше подобен сценарий по-малко вероятен.
Сети се и за неочакваното съкровище, което беше намерил в кутията за приношения на Бащата в онзи квартален храм. „Дали пък дукът на Адрия не е единственият, който ме е взел назаем?“ Това подозрение беше едновременно насърчително и ужасяващо.
Бащата не беше богът на Пенрик, но дали не беше на Велка?
— Деца имаш ли? — попита той, после, когато Велка трепна, побърза да добави: — Не, не ми казвай. Не искам да знам.
Отмъщението изкушаваше, но не беше в неговите правомощия.
„Не разбирам защо не — каза Дез. — Арисайдия беше готов да ги избие всичките и да не остави свидетели.“ Думите ѝ бяха придружени с усещане за неохотно възхищение. Не твърде неохотно всъщност.
„Знаеш, че ние не можем така.“
„Аз не мога да го направя с магията ни. Ти би могъл, с дясната си ръка, само че изхвърли всички мечове в кенефа.“
Пенрик реши да не ѝ обръща внимание. Поизправи рамене и се замисли за едночленното си паство.
— Времето ми е кратко, такава ще е и проповедта ми — каза накрая. — Когато човек стане свидетел на божествено чудо, не се чуди как да го развали. — Посегна с дълъг пръст и почука Велка между очите. Той се дръпна инстинктивно. Всъщност прищипването на очния му нерв беше резултат от трудна, опасна и натрупваща неизразходен хаос горна магия, но това Велка нямаше нужда да го знае. Макар че, предвид произхода на Дездемона, онова с божественото чудо си беше отчасти вярно. — Затова ме приеми като пратеник не на дука, а на една по-висша сила, и запомни от мене едно. Да използваш машината на правосъдието, за да извършиш несправедливост, е най-голямата обида към Бащата на зимата.
Притисна палец към челото на Велка, в центъра. Както знаеше от личен опит в планините на детството си, измръзването изгаряше не по-малко от огъня. Сегашната му задача беше много по-фина от онова с ледения блок в килията, но не можеше да се сравнява по сложност с нещата, които правеше вече цяла седмица. Вдигна палеца си и отдолу останаха тънички замръзнали линии във формата на стилизирана снежинка сред червения оток на измръзнала плът. С времето отокът щеше да спадне, но дамгата върху челото на Велка щеше да остане — първо червена, после бяла.
Не можеше да се сравнява с белезите, които Арисайдия щеше да носи до края на живота си. Но сигурно щеше да свърши работа като красноречиво напомняне.
Пен се изправи, взе кесията на Велка да прави компания на онази, която беше конфискувал от старшия секретар на провинцията, и изведнъж се почувства много уморен. Време беше да тръгва.
„Крайно време“ — съгласи се Дез.
Докато вървеше към вратата, Велка се сгърчи на пода и извика:
— Самоук магьоснико! Ти си луд!
„Хубавата ти проповед май беше нахалост, просветен Пенрик“ — каза Дез, без да крие колко ѝ е забавно.
Пен направи още две стъпки с мисълта да вземе лекарската си чанта и да продължи към коня, който чакаше вързан на улицата, но после изведнъж се завъртя. Подаде глава през прага на килера и викна:
— Не съм самоук магьосник. А вашата правителствена политика е тъпа!
Още беснееше вътрешно, когато излезе на улицата. С периферното си зрение видя момчето от кухнята — връщаше се на бегом, следвано от задъхана потеря стражари. Което отговори на въпроса кой беше шпионинът сред слугите на мадам Катаи, реши Пен, твърде късно, за да има някаква реална полза. Пришпори коня си в бърз тръс и сви зад ъгъла, преди да са го видели.