10.
— Трябва да се яздим по-бързо — каза Аделис, макар че предвид начина, по който бе отпуснал брадичка върху рамото на Найкис, умората го надвиваше така, както надвиваше и двойно натоварения им кон. Отдалечили се бяха на десетина мили от Патос.
Движението тук беше много по-рехаво, отколкото в околностите на града, където си бяха пробивали път между волски каруци със строителни материали, натоварени със зеленчуци за пазарите магарета, животни, които стопаните им водеха при касапина, носилки и файтони, чиито кочияши крещяха „варда!“ и нагло разбутваха всички. Минаха покрай бригада, която поправяше пътя, и нецензурните подвиквания на мъжете към двете самотни пътнички едва не разбиха самообладанието на Аделис, който взе да ръмжи и да посяга към меча си, а скоро след това се разминаха с войнишки взвод, което го накара да сгърби рамене и да сведе глава, като мижеше косо изпод качулката в опит да различи емблемата на полка им и нашивките на офицера.
Тук, далече от града, виждаха само от време на време някоя и друга талига или свинар с поверениците му. Слънцето биеше косо над провинциалния пейзаж и обливаше с мека светлина малките чифлици и големите вили покрай речните брегове, лозята и трептящото сиво-зелено на маслиновите горички по склоновете, а скалистите планини бавно отстъпваха пред шубраци, кози и овце.
— Движим се по-бързо от твоята армия.
— Всичко се движи по-бързо от която да било армия — отвърна той. Старото негодувание раздвижи кръвта във вените му и той най-после се поизправи.
— Как е там, отзад? — попита Найкис, после добави след кратко колебание: — Как са очите ти, виждаш ли?
— Ами… размазано е. Различавам цветовете. Но светлината ме дразни и очите ми сълзят. А това твое наметало е много дебело.
— Да, знам. — Радваше се, че не го носи тя. Преди време бе вярвала, че вдовишкото зелено ще я предпази от нежелано внимание, но явно имаше и такива мъже, които смятаха, че цветът я бележи като лесна мишена. Найкис бързо се научи да отблъсква без излишна любезност предложенията им и да брани личното си пространство. Е, тогава можеше да разчита на ранга и репутацията на Аделис в ролята на мълчалив отбранителен гарнизон. Вече не. — Закъде бързаме всъщност? — добави тя.
— Мисля по въпроса.
Тя каза предпазливо:
— Чудех се дали да не тръгнем към къщата на мама. — А пътят, по който се движеха, не водеше натам.
— Богове пет, не.
Найкис погледна през рамо и видя очакваната гримаса.
— Най-напред там ще ни потърсят, а ако майка ти ни приюти, само ще си навлече неприятности. — След малко добави: — Но ти би могла да отидеш при нея и да ти се размине, ако си сама.
Найкис отговори на последното с дългото и намусено мълчание, което то заслужаваше. Аделис явно усети подтекста, защото изсумтя тихо и не каза нищо повече.
Вече часове наред той ту криеше лице в гърба ѝ със затворени очи, за да им даде почивка, ту се оглеждаше, за да изпробва възроденото си зрение, сякаш се боеше да не изчезне отново. Тя прекъсна този цикъл с въпрос:
— Ти подозираше ли, че майстор Пенрик има свръхестествени способности? Тоест, преди онова, което той направи в градината?
— Ами… изглеждаше ми съвсем нормален, като за лекар. Често ми правеше масаж на главата, уж да облекчи главоболието ми, и имаше ефект. Не знам. — Замълча, потънал в мисли. — Може да е излъгал. За успеха на лечението имам предвид. Може би не съм бил чак толкова зле.
— Не. Видях лицето ти, когато Пенрик свали първата превръзка, онази от затвора. Много беше зле, повярвай ми. — „Зле, че и отгоре.“
Аделис добави без очевидна връзка с досегашния им разговор:
— Не очаквах, че изглежда така. Мислех, че е по-възрастен, а не такова сукалче. — Огледа се отново и Найкис усети как застива зад гърба ѝ.
— Преследвачи? — попита тя. Дали можеха да отбият от пътя и да се скрият някъде?
— В известен смисъл.
Тя се изправи на стремената да погледне и бързо се отпусна при вида на самотния ездач, чийто кон вдигаше светла пушилка от прах по пътя, който се точеше успоредно на павираното армейско шосе. След още няколко минути майстор Пенрик ги настигна, потен и задъхан като коня си. Лицето му беше порозовяло под селската сламена шапка.
— О, добре. Настигнах ви.
— Щом е било толкова лесно за теб — каза Аделис, — значи ще е лесно и за тях.