— А, едва ли. Ще мине време, докато се ориентират какво е станало. А и аз знаех по кой път да поема. — Усмихна се весело, но в замяна получи само изпълнени с подозрение погледи. — Но вече знаят с какво си имат работа в мое лице, което е, хм… неприятно. Следващия път ще дойдат подготвени.
— Не си ги убил — каза Аделис. Не беше въпрос. — Оставил си свидетели.
— Е, противното би било проблем. Или би предпочел да бях убил камериерката и портиера, плюс стражарите? А кухненският помощник? Перачката? Хлапето на касапина? А аптекарят? За него какво ще кажеш?
Аделис се навъси и отклони смутено поглед.
— Спокойно — каза Пенрик. — Да няма никакви свидетели е добре, но и многото свидетели също вършат работа, защото винаги си противоречат. Или това, или стигат до консенсус, който обслужва собствените им нужди и рядко има нещо общо с видяното.
— Подпали ли вилата? — попита Найкис: мислеше си за прекрасния си стан, който беше останал във вилата заедно с много други съставни части на живота ѝ.
— Какво? О. Не.
— Е, онзи как се казва, последно? Велка или Тепелен?
— Ха, забравих да го попитам. Но беше същият, който… — Пенрик млъкна, усмихна се и махна с ръка все едно прогонва досадно насекомо.
— Който какво? — попита Аделис.
— Няма значение. Но ми каза, че работи за някой си министър Метани. Това име говори ли ти нещо?
Аделис сви рамене.
— Метани? Да, изглежда логично.
Пенрик май се разочарова от тази кротка реакция.
— Явно не си изненадан.
— Не особено. Неведнъж сме били на противоположни позиции в двора през последните две години.
— А да си го настъпвал по мазола? В личен смисъл тоест. Да си злословил срещу майка му, да си му крал пантофите, да си озлочестил козата му?
Аделис се изкашля.
— Може и да съм казвал някои необмислени неща. От време на време.
Найкис изсумтя, после погледна косо странния рус мъж.
— Значи наистина си магьосник? — И беше ли наистина лекар всъщност? — Защо ни последва?
Той вдигна ръка и я разклати.
— По няколко причини. Най-вече защото не съм довършил лечението на брат ти. Дразнещо е да си на крачка от планираното и да те прекъснат толкова грубо.
Аделис се изсмя, кратко и сардонично.
Пенрик се обърна да го погледне и добави:
— Освен това обещах на Дез, че ще се опитам да възстановя веждите ти. Тя настоя.
— Дез? — попита Аделис, като изпревари Найкис, която отвори уста да зададе същия въпрос.
— Дездемона, моят демон. Май е крайно време да ви запозная, предвид че тя вече от седмица живее с вас, чрез мен. — Погледна ги с надежда. — Нали знаете, че човек става магьосник, когато се сдобие с демон на хаоса?
Найкис вярваше, че е прикрила реакцията си добре, но явно не беше, защото конят им не би се дръпнал от коня на Пенрик по своя воля. Аделис попита напрегнато:
— Той… демонът… взел ли е връх? Чувал съм, че това е голям риск при самоуките магьосници.
— Не, категорично. Тоест, да, има такава опасност, но не и в нашия случай.
— Откъде знаеш? — попита Аделис. — Така де… ние откъде да знаем? Личи ли си по нещо?
— Магьосник или магьосница, чийто демон е взел връх, се държи много по-хаотично… Непоследователно.
Дълго мълчание. И два еднакви вперени погледа.
Пенрик сякаш се засегна.
— Е, стига де! Знам, че Дез пробива от време на време. И двамата сте я чували да говори. С моя глас, разбира се. Би било много грубо да я държа под ключ постоянно.
Аделис каза бавно:
— И ти… споделяш тялото си със… с това неестествено създание?
— Двамата си споделяме всичко, да. Връзката е много интимна.
Аделис изглеждаше отвратен, а Пен определено се обиди от реакцията му. Найкис побърза да вметне:
— А на мен ми се струва съвсем естествено. Като между майка и нероденото ѝ дете. И ние с теб, Аделис, сме споделяли чуждо тяло и кръв, преди да се родим.
— Явно за мъжете е по-трудно да разберат — промърмори Аделис.
Пенрик допря палец до устните си и се поклони лекичко, както си седеше на коня.
— Има си и добрите страни. Както… сам видя. — И подчерта играта на думи с усмивка.
Найкис се опита да намали напрежението:
— Офицерите на Аделис знаеха ли, че си магьосник, когато те наеха да го лекуваш?
— Мм, не точно. Между другото, знаете ли дали сме близо до по-голям град? В село или малко градче ще привличаме внимание. А и ми се иска да намерим някой тих и чист хан, за да подновя довечера лечението на очите ти, Аделис.
— Доара е на седем-осем мили — каза Найкис. — До залез трябва да сме там.