— Опитвал си се да говориш с духове? — не се сдържа Найкис.
— Няколко пъти. На пръв поглед би трябвало да са полезни източници на информация, да дадат отговори на много въпроси, като се започне с „Кой те уби?“, само че много рядко го правят. — Застанал зад Аделис, Пенрик разпери пръсти над главата му и замълча, но не и преди да стрелне Найкис с бегла усмивка, която явно трябваше да я успокои.
— Защо наричаш това… защо говориш за това създание на хаоса като за жена?
— И десетте предишни ездачки на Дездемона са били жени. Дори лъвицата и кобилата са били женски, тях все се чудя дали да ги броя, но все едно. Лъвицата и кобилата са ѝ били първите и се е случило точно тук, между другото, в Седония. С времето, а говорим за двеста години, всичко това се е сляло в нещо като конгломерат, съставна личност, която аз нарекох Дездемона. — Погледът му се отнесе. — Първият ти подарък за мен, Пенрик. Но не и последният.
Найкис, уловила леката промяна в мелодиката на гласа му, се разкъсваше между страх и болезнено любопитство. Май Пенрик не за пръв път говореше от чуждо име.
— Мога ли… възможно ли е да говоря с нея? Директно?
Пенрик я зяпна с изненада над главата на брат ѝ.
— Рядко са ни отправяли такава молба. — Кривна устни. — Защо не всъщност?
Найкис преглътна, погледна го в очите и пробва:
— Здравей… Дездемона.
Усмивката на Пенрик се разшири.
— Здрасти, Найкис.
— Значи… значи ти наистина живееш в майстор Пенрик? Като… затворничка?
— По-точно като дванайсет затворнички. Такава ни е природата.
— И от колко време си, ъъ… там? — Беше абсурдно, все едно пита нова съседка кога се е нанесла в съседната къща.
— Откакто той спря да помогне на предишната ми господарка, просветена Рухия, която се почувства зле на един път в Кантоните и почина. Тогава той беше на деветнайсет. Рухия го прие като последната благословия на Копелето. А ние… ние решихме, че трябва да научим още за болните сърца.
— Тоест от колко време сте заедно?
— Единайсет, дванайсет години? — Майстор Пенрик… или демонът?… махна с ръка, сякаш да каже, че няма значение.
За да е сигурна, че младежът не си прави майтап за нейна сметка, Найкис трябваше да зададе въпрос, на който само демонът знае отговора, обаче не се сещаше за нищо. „Харесва ли ти да си демон? Пенрик добър господар ли е? Какво е да живееш двеста години?“ Да не споменаваме друг интересен въпрос — какво е да си била жена, а после да станеш мъж? И мислеха ли изобщо демоните по този начин? Пробва с нещо, чийто отговор изглеждаше по-лесен:
— Защо майстор Пенрик… защо Пенрик не е истински лекар?
Физиономията му се изопна като от кратка вътрешна борба, после той… или тя?… отвърна:
— Добър въпрос, дете, но нямам право да ти отговоря. А ако някога Пен реши да ти отговори, ще знаеш, че си спечелила доверието му. — Гласът му стана по-остър: — Мисля, че това е достатъчно, Дез.
Аделис, който все така седеше с вдървен гръб, завъртя очи, доколкото му беше възможно, сякаш да каже, че дълбоко се съмнява в това театро и че сестра му е глупачка да се връзва. Найкис се загледа в дългите пръсти, които масажираха леко скалпа на Аделис, и се запита дали не става свидетел на някаква деликатна магия, случваща се в момента. Ако се съдеше по вглъбения поглед на Пенрик, нищо чудно.
Оказа се, че Аделис също има въпрос към магьосника:
— Можеш ли да убиваш с магията на демона?
Пенрик се намръщи… да, Пенрик беше, а не Дездемона. Щеше ли да се научи да ги различава, както свикваш да различаваш еднояйчни близнаци?
— Не.
— Да се биеш?
— Донякъде, с ограничения. Да не мислиш, че всичките стражари, които се опитаха да те арестуват тази сутрин, са се спънали в собствените си крака?
— А ако противниците ти са повече, отколкото можеш да надвиеш?
— Бягството винаги е първият ми избор. Вторият е да ги обезоръжа и тогава да си плюя на петите. Както стана днес.
— А ако си в капан и не можеш да избягаш? Ако трябва да убиеш, за да се спасиш?
Пенрик свъси вежди.
— Ти си убивал в битка, нали?
Аделис кимна рязко.
— А иначе? Убивал ли си беззащитен човек?
Аделис вдигна рамене.
— Случва се на бойното поле, след сражението. Проява на милост към тежко ранен войник. Не е точно убийство. Грозно е и няма нищо общо с героизма, но понякога се налага.
Пенрик се замисли, после кимна и каза:
— Сигурно си прав. Но всяка смърт, без значение как е настъпила, отваря врата към боговете. Ако аз умра, душата ми ще отиде при моя бог, стига Той да ме приеме, разбира се. Но ако Дездемона убие, било по моя заповед или защото е взела връх, нейният свещен Господар ще я откъсне от мен през вратата, отворила се със смъртта на жертвата, и двестата години живот и натрупани знания за миг ще се разсипят в безформен хаос. Което е по-лошо от това да опожариш велика библиотека. Затова моите сметки никога не включват само „аз или той“. А аз или той, или тя. Разбираш ли?