— Не.
— Добре, представи си… знам ли, представи си, че Найкис е твоят демон. И ако убиеш, на практика ще убиеш и нея. Сега разбираш ли?
Аделис кимна неохотно.
— Може би. Разбирам, че ще загубиш способностите си.
— Да, и затова бягам.
Аделис, изтощен до смърт, изпухтя недоверчиво, но повече не възрази.
Живна за малко, когато Пенрик се опита да му сложи маската, подплатена с чиста напоена с мехлем марля за през нощта.
— Ако искаш клепачите ти да оздравеят, ще ме слушаш — каза строго Пенрик и нагласи маската на лицето му. Този път успя да наложи волята си над Аделис, но Найкис не мислеше, че това ще продължи още дълго. Младежът разчисти, прибра нещата си в чантата, обърна се и добави: — Излизам за малко.
— Защо? И в Патос излизаше всяка вечер и вече се питах…
— А. — Той спря на прага. — Не е голяма загадка, ако помниш какво ти казах за цената на горната магия. Лечението създава ред, а той поражда същото количество уравновесяващ хаос в мен и трябва да го излея някъде. Колкото по-ефективно се освобождавам от него, толкова повече горна магия мога да приложа, без да пострадам.
— Чакай. Значи това… лечението, което провеждаш, е опасно за самия теб?
— Не непременно — каза ведро той, излезе и почти затръшна вратата.
— Не непременно — повтори тя, едновременно объркана и ядосана. — Що за отговор е това!
— Ако още не си забелязала, че този тип е хлъзгав като риба — подхвърли сухо Аделис от леглото си, — значи е крайно време да си отвориш очите. Освен това е луд за връзване.
— Рибите — отвърна Найкис с вирната брадичка — не можеш да ги вържеш. — Не беше особено остроумно, нито затапващо, но се оказа добра последна реплика, преди да си отиде в стаята.
11.
На следващата сутрин очите на Арисайдия изглеждаха по-добре, а явно и виждаха по-добре, прецени Пенрик. По-добре и по-критично, макар че последното нямаше нищо общо с очите му. За пръв път Аделис отказа категорично да изпие сиропа от мак, дори в малка доза, и настоя не Пенрик, а сестра му да го избръсне. Значи още не беше проумял с войнишкия си мозък, че един магьосник с медицински познания не се нуждае от оръжие, за да му навреди, но това заключение Пенрик запази за себе си.
Докато плъзгаше внимателно бръснача около заздравяващите изгаряния, Найкис попита:
— Кафявото ще се върне ли? — Ирисите на Арисайдия още бяха с онзи особен кехлибарен цвят, макар склерите да бяха изсветлели до неприятен винен оттенък на червеното.
— Не знам. За пръв път провеждам толкова деликатно лечение. — Не беше чувал и друг да го е правил.
Това накара Арисайдия да поиска огледало и Найкис слезе да помоли жената на ханджията. Огледалото беше малко, но пък от добро посребрено стъкло и отразяваше ясно лицето на брат ѝ, макар и не цялото, а само по половина наведнъж.
— Ха — каза Арисайдия, като местеше огледалцето насам-натам, но иначе реагира много по-спокойно от очакванията на Пенрик. Явно беше виждал много по-страшни и обезобразяващи рани на бойното поле. — Не е зле.
Без направеното от Пен горната половина на лицето му щеше да бъде само жълта възлеста тъкан, но пък ако не беше направеното от Пен Арисайдия не би могъл да види обезобразеното си лице. Сега белезите щяха да се загладят и да избледнеят, с червенееща здрава плът между тях, пъстри като перата на сова. Щеше да изглежда чудато, да, но не толкова, че децата да се разбягват с писъци, а жените, които биха реагирали с погнуса на този му вид, не биха били достатъчно корави за Арисайдия по принцип. Найкис запази самообладание — всъщност тя беше огледалото, от което бившият генерал да почерпи повече увереност, отколкото от това в ръката си.
Арисайдия категорично отказа да сложи ослепяващата го маска, така че Пен нагласи превръзки от марля под и над очите му, които светеха като въглени. Утре дори тези леки превръзки сигурно щяха да са излишни. Предната вечер Пен беше положил сериозни усилия, но резултатите вече се виждаха и с просто око.
Друго предимство на сравнително големия град беше обществената конюшня, която Пен беше открил предната вечер, докато обикаляше улиците и избиваше плъхове по пътя си. Арисайдия не възрази на предложението му да наемат частна карета, с която да продължат на юг, което наведе Пен на мисълта, че генералът има свои планове, свързани с тази посока, планове, които премълчава. Каретата щеше да ги прикове към пътя, което беше опасно, но пък щеше да компенсира риска с по-високата си скорост.