— Не!… — викна брат ѝ, но тя схруска зрънцето и се усмихна.
— Наистина е лед! В тасалонския двор понякога имаше лед — обясни тя на Пенрик, — носят го от планините през зимата и го съхраняват под земята. — Присви очи. — Ако наистина си храмов магьосник, значи си положил клетва към ордена на Копелето, права ли съм?
— Той е моят избран бог, да. — Или богът, който го беше избрал. Този въпрос все още си оставаше загадка за Пен. — Учил съм в семинарията на белия бог в Розиндом, която е част от тамошния университет.
— Но не и в медицинския факултет на университета? — „Излъгал си?“, питаха очите ѝ.
Пенрик махна с ръка.
— По онова време бях прекалено зает с теологичните предмети, защото учех отзад напред и по ускорена програма. Обикновено първо се обучаваш за свещен и чак след това ти се дава демон. Но успях да наваксам някак.
Найкис кривна глава и стисна устни. Явно и тя имаше съмнения, макар и различни от тези на брат си.
— Явно е, че не си нито знахар, нито шарлатанин. Уменията ти, дори и свръхестествени, не може да са се породили от нищото, без подготовка.
По тази тема Пен не искаше да говори.
— Придобити са с тежък труд, макар и не единствено от мен. Но всичко това са подробности. Изпратиха ме тук като посредник, а не като лекар. Дукът на Адрия наистина иска да работиш за него, генерал Арисайдия, и ще се зарадва, ако те заведа. Теб и сестра ти. Сега бягате от Патос, да, но това не е достатъчно. Трябва да бягате към нещо. Ако при Скирос завием към морето, мисля, че ще успеем да хванем кораб за Адрия.
— Корабните капитани не вземат магьосници на борда — подхвърли Арисайдия, вероятно за да печели време. — Носело лош късмет.
„Не толкова лош, колкото ако ги хванат да помагат на беглец от имперските власти“, помисли си Пен.
— Ъъ, самоуки магьосници — да. Обучените в храма знаят достатъчно, за да не изливат хаос в такелажа, и което е по-важно, знаят как да не го правят.
— Моряците знаят ли разликата?
— Рядко, и това е една от причините да пътувам инкогнито.
Найкис местеше поглед между двамата, явно смутена от това ново предложение за бъдещето ѝ, което мъжете обсъждаха, без да я питат за мнение.
— Не знам адрийски. Само малко дартакийски.
Пен я погледна с мила усмивка.
— Аз ще помагам. Ще ти превеждам. Ще те науча.
Май не постигаше голям напредък, помисли си Пен, ако се съдеше по навъсените им погледи. Постара се да върне разговора към основния въпрос.
— Дукът наистина те иска. Вярва, че с уменията и опита си ти ще размажеш войските на Карпагамо, и аз съм съгласен с него. Макар че дори и ти може да се озориш с планинските им наемници. Освен ако дукът не наеме кантонски планинци и за теб, макар че това може да не е най-умното. И със сигурност ще е лошо за моите бедни кантони. — И добави: — Адрия и Карпагамо си причиняват ужасни неща от години, но поне ослепяването не е официална политика по онези места, това ти го гарантирам.
Найкис явно го слушаше внимателно, по-внимателно от брат си, защото изведнъж каза:
— Не си наполовина седониец, нали? И това е било лъжа.
— А, не. Роден съм в долината на Зелен геран, в планините на стотина мили източно от Мартенмост. Градчето едва ли фигурира на седонийските карти. — Както и на повечето други, в интерес на истината.
— Кантоните държава ли са изобщо? — каза не особено любезно Арисайдия.
— Ами, по-скоро шарена черга от… е, градове-държави звучи твърде грандиозно. Да речем, градчета-държавици. Различни завоеватели, от древната седонийска империя до Одар Велики от Дартака, а също Саон и Лесовете, са се опитвали да установят властта си над този или онзи кантон, но с половинчат и краткотраен успех. Нашите хора не търпят чуждо иго. — Носталгична усмивка кривна устните на Пенрик. — А и завоевателите нямат голяма полза от земята ни. Богатите мини се броят на пръсти, а обработваемата земя е малко. Освен ако не си падаш по кози и говеда. Основният ни износ са сиренето и наемниците. И двете са с високо качество, между другото — добави той в пристъп на патриотизъм. — Вали много сняг. Когато не вали дъжд. Сигурно затова толкова ме бива с леда. — Богове, колко беше уморен.